Нора Робъртс - Празник в смъртта

— Чакай ме в магазина. Тръгвам веднага.

— Лейтенант, може ли за момент?

Ив вдигна поглед — пред нея стоеше Джери Вандоурън, Лицето му беше изпито, под очите му имаше сенки.

— Джери, какво търсиш тук?

— Научих за… пресконференцията. Исках… — Младият мъж вдигна ръце, сетне безпомощно ги отпусна. — Исках да чуя какво ще кажете. Благодаря за всичко… — Отново замълча и смаяно се огледа, сякаш беше завил зад ъгъла и неочаквано се беше озовал на друга планета.

— Слушай… — Тя го хвана под ръка и побърза да го отведе встрани преди репортерите да са се нахвърлили върху него. — Трябва да се прибереш вкъщи.

— Не мога да спя. Не мога да се храня. Всяка нощ сънувам Мариана и в сънищата ми тя не е мъртва. — Той тежко въздъхна. — Но когато се събудя, осъзнавам, че вече я няма. Приятелите ме съветват да потърся помощта на психотерапевт, за да забравя мъката си. Ала аз не искам да забравя скръбта си, лейтенант Далас. Не желая да забравя чувствата, които изпитвах към моята любима.

Ив не знаеше как да помогне на този отчаян човек, който търсеше нейната опора. И все пак нямаше право да му обърне гръб.

— Мариана не би искала да страдаш. Убедена съм, че те е обичала много…

— Когато престана да страдам, завинаги ще я загубя. — За миг той затвори очи. — Спрях ви, за да ви изкажа възхищението си от онова, което казахте преди малко — че няма да им позволите да се шегуват с чуждото нещастие. Сигурен съм, че ще попречите на убиеца да взима нови жертви. Ще го заловите, нали?

— Да, обещавам. А сега ме последвай. — Тя го поведе към страничния изход. — Ще повикаме такси. Кажи ми адреса на майка ти.

— На майка ми ли?

— Да. Отиди при нея, Джери. Погостувай й известно време.

Излязоха на улицата, младежът примигна срещу ярката светлина и промърмори:

— Наближава Коледа…

— Да. — Ив махна на униформения, който се облягаше на полицейската кола. Така щеше да бъде сигурна, че нахалните репортери няма да се нахвърлят върху младия човек. — Ако беше жива, Мариана щеше да те посъветва да прекараш празника с близките си.

Ив се опита да прогони от съзнанието си мисълта за Джери Вандоурън и скръбта му. Трябваше да се съсредоточи върху следващия си ход. Преодоля уличните задръствания, паркира в забранената зона пред бижутерския магазин, включи светещата табелка, указваща, че колата обслужва полицейски служител, сетне си запробива път сред хората, които се блъскаха на тротоара. Докато вървеше към „Накити и дрънкулки“, си представи как Рурк влиза в магазина и без да му мигне окото дава няколко хиляди долара за лъскаво бижу, което е привлякло вниманието му.

Търговската зала беше обзаведена в розово и напомняше вътрешността на раковина. Въздухът се прочистваше от мощна климатична инсталация, лееше се тиха музика, която напомни на Ив за църковни химни.

Навсякъде бяха поставени вази със свежи цветя, килимите бяха дебели, а човекът от охраната, който стоеше на входа, дискретно беше прибрал оръжието си в кобура, скрит под куртката му.

Той презрително огледа протритото кожено яке и износените ботуши на Ив, при което младата жена не се сдържа и му показа значката си. Изпита странно удовлетворение, когато подигравателната му усмивка помръкна.

Мина покрай него и тръгна по плътния розов килим, който заглушаваше стъпките й. Огледа се и видя някаква жена с разкошно дълго палто от норки, която седеше на канапето и обсъждаше с продавача дали да купи диаманти или рубини; висок мъж с побеляла коса оглеждаше щанд, където бяха изложени златни часовници; сетне забеляза още двама служители от охраната и някаква блондинка, която игриво се кикотеше, докато избираше куп пръстени и бижута. Кавалерът, който щеше да ги плати, беше с голямо шкембе и спокойно можеше да й бъде дядо. Очевидно имаше повече пари, отколкото здрав разум.

Ив вдигна поглед и видя камерите, които бяха монтирани в разкошния тавански корниз. От дясната й страна се извиваше спираловидна стълба. Но ако клиентите бяха прекалено уморени от избора на бижута и скъпоценни камъни, на тяхно разположение беше асансьорът с полирана до блясък пиринчена решетка.

Ив би се присмяла на този лукс, който говореше за душевна нищета, ала внезапно си спомни за безценния диамант, който носеше на верижка като медальон. Почувства се неловко при мисълта, че Рурк можеше да изкупи всички бижута в магазина, както и сградата, в която се помещаваше.

Приближи се до остъклен щанд, където бяха изложени гривни, украсени с разноцветни скъпоценни камъни, и преценяващо изгледа продавача. Той не изглеждаше особено ентусиазиран от появяването й. Беше изискан като бижутата, които предлагаше, но тънките му устни бяха стиснати, погледът му — отегчен, а когато заговори, тонът му беше подигравателен.