Нора Робъртс - Празник в смъртта

Ив стана, но за момент застана до креслото й.

— Запомни, че не си едната половина от едно цяло, въпреки че Руди продължава да ти го внушава. Ако искаш да излезеш от омагьосания кръг, познавам някого, който може да ти помогне.

Макар да знаеше, че Пайпър няма да я послуша, извади една от визитните си картички и на гърба й написа името и телефонния номер на доктор Майра. Остави я на страничната облегалка на креслото и излезе.

Поседя в колата, докато се успокои, сетне погледна ръчния си часовник. До пресконференцията оставаше малко време, но навярно щеше да й бъде достатъчно.

Свърза се с Надин по портативния си видеотелефон. На малкия монитор се появи намръщеното лице на репортерката.

— Какво искаш, Далас. Ние тук сме под пара. Пресконференцията започва след час.

— След петнайсет минути те чакам в клуба „Даун енд дърти“. Вземи и оператора.

— Не мога да…

— Можеш. — Ив прекъсна връзката и подкара към центъра на града.

Беше избрала клуба за стриптийз отчасти заради сантименталните си спомени, отчасти защото знаеше, че ще бъде почти празен по това време на деня. Освен това собственикът му беше неин приятел, който щеше да се погрижи да не бъде обезпокоявана.

— Какво търсиш тук, бяло момиче? — Чернокожият почти двуметров Крак широко се усмихна. Бръснатата му глава беше намазана с брилянтин и лъщеше. Той носеше жилетка, украсена с паунови пера, кожени панталони, които бяха толкова тесни, че Ив се питаше дали не са смазали топките му, и тъмночервени ботуши, достигащи до глезените му.

— Имам среща — отговори Ив и се огледа. Клубът беше почти празен. На сцената репетираха шест танцьорки, а малцината посетители, насядали по масите, надушиха, че тя е ченге с бързината, с която опитен крадец обира турист на площад „Таймс“.

Тя си помисли, че навярно след секунди няколко грама наркотици ще бъдат хвърлени в тоалетната.

— Водиш ли и други ченгета? — Крак хвърли поглед към двамина кльощави наркопласьори, които се изнизваха към сервизните помещения.

— Нямам намерение да арестувам никого. Имам среща с представителка на пресата. Ще ни предоставиш ли стаята на някое от момичетата?

— Надин ли ще дойде? Не думай! Тя е истински образ. Използвайте стая №3, сладурче. Аз ще ви охранявам.

— Благодаря. — Ив се обърна и видя, че в клуба влезе Надин, последвана от оператора. — Няма да се бавим.

Посочи към стаята и влезе без да изчака съгласието на репортерката.

— Посещаваш странни заведения, Далас. — Надин сбърчи нос и се втренчи в мръсните стени и в леглото с разхвърляни завивки, което беше единствената мебел в стаята.

— Ако не ме лъже паметта, тук доста ти хареса и ти вдъхновено се разсъблече и зацелува на сцената.

— Тогава бях под въздействието на алкохола — с достойнство заяви репортерката и се сопна на оператора: — Престани да се хилиш, Майк!

— Имаш пет минути. — Ив предпазливо приседна на леглото. — Какво предпочиташ — да ми задаваш въпроси или да говоря без прекъсване? Няма да ти кажа повече от това, което ще съобщим на пресконференцията, но ще можеш да го излъчиш двайсет минути по-рано от другите телевизионни станции. Освен това ти разрешавам да използваш информацията, която вече имаш.

— Защо го правиш?

— Защото сме приятелки.

— Остави ни насаме, Майк. — Надин изчака разгневеният оператор да излезе. — Не искам да ми правиш услуга само защото ме съжаляваш.

— Не ти правя услуга, само изпълнявам обещанието си. Ти спази уговорката ни и запази в тайна информацията, докато ти разреших да я огласиш. Надявам се, че репортажът ти ще бъде обективен. Дотук по служебните въпроси. Признавам, че си ми симпатична, въпреки че понякога ми действаш на нервите. Сега ще ме интервюираш ли или да се връщам в управлението?

Репортерката колебливо се усмихна, сетне лицето й засия.

— Искам това интервю. Беше откровена с мен, Далас, затова ще ти отвърна със същото. Симпатична си ми, но понякога поведението ти ме дразни.

— Достатъчно говорихме за чувствата си. Разкажи ми набързо какво мислиш за Руди и Пайпър.

— Очарователни са, но реагират като роботи, които рекламират агенцията „Лично за вас“. Каквото и да ги попитах, отговорите им бяха добре обмислени, сякаш бяха предварително програмирани.

— Кой от двама им „командва парада“?

— Несъмнено Руди. Според мен отношението му към Пайпър е прекалено… покровителствено дори за брат. Честно казано, тръпки ме побиват като ги гледам как се обличат еднакво. Но може би всички близнаци го правят.