В крайна сметка според Катерин той се чувстваше по-добре с прекрасните си мечти, които никога нямаше да се сбъднат, отколкото майка й, която се страхуваше да мечтае.
През април майка й умря от сърдечен пристъп. Това беше първият сблъсък на Катерин със смъртта. Малкият им апартамент се изпълни с приятели и съседи, поднасящи съболезнованията си с фалшиво уважение, както е прието при такива трагедии.
Смъртта беше превърнала майка й в дребна, съсухрена, безжизнена фигура, а може би животът я беше направил такава — мислеше Катерин. Опитваше се да си припомни общи спомени, моменти, когато се бяха смели заедно, когато душите им се бяха сливали, но в представите й непрекъснато изскачаше образът на бащата — усмихнат, енергичен и весел. Сякаш животът на майка й беше бледа сянка, която чезнеше под слънцето на спомена. Катерин се взираше в ковчега с восъчната фигура на майка си, облечена в проста черна рокля с бяла якичка, и мислеше за пропиления й живот. За какво е било всичко? Чувствата, които Катерин бе изпитвала преди години, отново я завладяха — решимостта да стане нещо, да остави следа, за да не свърши в анонимен гроб, без светът да-знае, нито да го е грижа, че Катерин Алегзандър е живяла и е умряла, че се е върнала в земята.
Чичо й Ралф и леля й Полин дойдоха със самолет от Омаха за погребението. Ралф беше десет години по-млад от баща й и съвсем различен от него. Занимаваше се с поръчки и доставка на витамини по пощата и преуспяваше. Беше едър, квадратен мъж — с квадратни рамене, квадратна челюст, квадратна брадичка и — Катерин беше сигурна — с квадратен мозък. Жена му беше като птичка — само пърхаше и чуруликаше. Бяха свестни хора и Катерин знаеше, че чичо й е дал доста пари на заем на баща й, но чувстваше, че няма нищо общо с тях. Те бяха като майка й — хора без мечти.
След погребението чичо Ралф каза, че иска да поговори с Катерин и баща й. Седнаха в малката дневна, а Полин хвърчеше насам-натам с табли с кафе и сладкиши.
— Знам, че си доста зле с парите — каза чичо Ралф на брат си. — Прекалено голям мечтател си, винаги си бил такъв. Но ти си ми брат. Не мога да те изоставя. Разговаряхме за това с Полин. Искам да дойдеш на работа при мен.
— В Омаха?
— Ще имаш добър и постоянен доход и двамата с Катерин можете да живеете у нас. Имаме голяма къща.
Сърцето на Катерин се сви. Омаха! Това беше краят на мечтите й.
— Нека помисля — рече баща й.
— Ще вземем влака в шест часа — продължи чичо Ралф. — Отговори ми, преди да тръгнем.
Когато двамата с баща й останаха сами, той простена:
— Омаха! Басирам се, че там няма дори свястна бръснарница.
Но Катерин знаеше, че той се преструва заради нея. И със, и без свястна бръснарница баща й нямаше друг избор. Накрая животът го беше хванал в капана си. Тя се питаше как ли ще му се отрази, ако се установи на постоянна скучна работа с определено работно време. Щеше да е като уловена волна птица, блъскаща крилата си в стените на клетката, загиваща в пленничество. А тя трябваше да се прости с университета „Нортуестърн“. Беше кандидатствала за стипендия, но не получи отговор. Следобед баща й се обади на брат си, за да му каже, че приема предложението.
На другата сутрин Катерин отиде при директора да го уведоми, че ще се мести в Омаха. Той стоеше прав зад бюрото си и преди тя да проговори, й каза:
— Честито, Катерин, спечелила си пълна стипендия за университета „Нортуестърн“.
Вечерта двамата с баща й обсъдиха всичко подробно и накрая решиха, че той ще се премести в Омаха, а Катерин ще отиде в „Нортуестърн“ и ще живее на общежитие. И така след десет дни тя изпращаше баща си на гара „Ла Сал Стрийт“. Изпитваше силно чувство на самотност и тъга от раздялата с човека, когото обичаше най-много, и в същото време с нетърпение очакваше влакът да потегли, приятно развълнувана от мисълта, че за първи път ще бъде свободна и ще живее свой собствен живот. Стоеше на перона и гледаше баща си, притиснал лице до прозореца за последен поглед — занемарен, но хубав мъж, който все още искрено вярваше, че един ден светът ще му принадлежи.
На връщане от гарата Катерин се засмя на глас — беше се сетила, че за да замине за Омаха на работа, от която крайно се нуждаеше, баща й си е купил билет за единично спално купе.
Денят на записването в университета беше ужасно вълнуващ. За Катерин той имаше особено значение, което не можеше да опише с думи. Това беше ключът, който щеше да отвори вратите към всички мечти и неопределени амбиции, отдавна бушуващи в нея. Тя огледа огромната зала, в която стотици студенти чакаха на опашка за записване, и си помисли: „Един ден всички вие ще ме познавате. Ще казвате: «Следвах заедно с Катерин Алегзандър.»“ Тя записа максимално допустимия брой учебни предмети. Настани се в общежитието и същия ден си намери работа като касиерка следобедна смяна в „Руст“ — популярна закусвалня срещу университета. Заплатата й беше петнадесет долара седмично и въпреки че с тях не би могла да си позволи никакъв лукс, щяха да й стигат за учебници и неотложни нужди.
Читать дальше