Когато Катерин беше седемгодишна, баща й бе уволнен и начинът им на живот се промени. Напуснаха Чикаго и се преместиха в Гари в щата Индиана, където той започна работа като продавач в бижутерски магазин. Катерин тръгна на училище. Отношенията й с другите деца бяха предпазливи и сдържани. От учителите си изпитваше ужас, а те погрешно приемаха саможивостта й за самонадеяност. Всяка вечер баща й се прибираше у дома и за първи път в живота си Катерин почувства, че и те са истинско семейство като другите. В неделя тримата отиваха на плажа „Милър“, наемаха коне и яздеха час-два сред пясъчните дюни. Животът в Гари й харесваше, но след шест месеца баща й отново остана без работа и те се преместиха в Харви — предградие на Чикаго. Учебната година вече беше започнала и Катерин беше „новата“, която не приемаха в създадените вече приятелства. Започнаха да я смятат за саможива. Децата, уверени в сигурността на своите групички, често наобикаляха длъгнестата новачка и жестоко й се подиграваха.
През следващите няколко години Катерин издигна щит от безразличие между себе си и нападките на децата. Когато стрелите минаваха през бронята й, тя отвръщаше на удара с хапливо, язвително остроумие. Смяташе, че така ще отблъсне своите мъчители и те ще я оставят на мира, но неочаквано се получи друго. Тя участваше в описването на училищния вестник и в първата си рецензия за мюзикъла, представен от съучениците й, написа: „Във второ действие Томи Белдън имаше соло на тромпет, но се издъни.“ Всички цитираха репликата й — каква изненада! На другия ден Томи Белдън се приближи към нея в коридора и й каза, че го намира за остроумно.
За домашна работа по английски им бяха възложили да прочетат „Капитан Хорейшо Хорнблоуър“. На Катерин книгата й се стори отвратителна. Съчинението й се състоеше само от едно изречение: „Куче, което лае, не хапе.“ Учителят, който в почивните си дни се занимаваше с ветроходство, й писа отличен. Съучениците й започнаха да цитират нейните афоризми и скоро тя се прочу като най-остроумна в училището.
Същата година Катерин навърши четиринадесет години и тялото й започна да загатва узряването на жената. Изследваше се пред огледалото с часове и мрачно обмисляше как да промени бедствието, което виждаше в отражението. В себе си се чувстваше като Мирна Лой, влудяваща мъжете с красотата си, но огледалото — най-жестокият й враг — показваше безнадеждно заплетена черна коса, която не можеше да бъде сресана, сериозни сиви очи, уста, която с всеки час ставаше все по-широка, и леко вирнат нос. Предпазливо си казваше, че може би не е чак грозна, но никой не би се втурнал да й предлага да я направи филмова звезда. Всмукваше бузите си, присвиваше очи предизвикателно и се опитваше да си се представи като манекен. Отчайващо. Заемаше друга поза — широко разтворени очи, страстен израз, приветлива усмивка. Безполезно. Не беше и типичното американско момиче. Не беше нищо. Мрачно приемаше, че може би тялото й ще стане хубаво, но нищо особено. А естествено най-много от всичко искаше точно това — да бъде нещо по-особено, да бъде личност, да бъде запомнена и никога, никога, никога да не умира.
Когато беше петнадесетгодишна, през лятото й попадна „Наука и здраве“ от Мери Бейкър Еди, цели две седмици тя прекарваше по един час дневно пред огледалото — изгаряше от желание да се види красива. Накрая единствената промяна, която установи, беше нов обрив на акне по брадичката и пъпка на челото. Отказа се от сладкишите, от Мери Бейкър Еди и от огледалото.
Семейството й се върна в Чикаго и се настани в малък мрачен апартамент в северния район Роджърс Парк, където наемите бяха по-ниски. Страната все повече затъваше в икономическата депресия. Бащата на Катерин работеше все по-малко и пиеше все повече. Двамата с майка й постоянно си крещяха, безкрайно се обвиняваха един друг, което караше Катерин да бяга от дома. Отиваше на плажа на шест преки от тях и се разхождаше по брега. Оставяше се на вятъра, който сякаш даваше крила на тънкото й тяло. Прекарваше дълги часове, взряна в бурното сиво езеро, изпълнена с някакъв отчаян неописуем копнеж. Толкова силно желаеше нещо, че понякога я заливаше внезапна вълна от непоносима болка.
В книгите на Томас Улф откри огледален образ на горчиво-сладката носталгия, която я изпълваше, носталгия по предстоящо бъдеще, сякаш някога някъде беше преживяла един прекрасен живот и нямаше търпение да го изживее отново. Вече имаше месечни неразположения и въпреки че физически се превръщаше в жена, съзнаваше, че потребностите й, копнежите й, болезненото желание не бяха физически и нямаха нищо общо със секса. Бленуваше пламенно да бъде оценена, да се издигне над милиардите хора, от които гъмжи земята, всеки да я познава, а когато минава, да казват: „Ето я Катерин Алегзандър, великата…“ Великата каква? Това беше проблемът. Не знаеше какво иска, а само че го желае болезнено и безнадеждно. В неделния следобед, когато имаше пари, тя ходеше на кино в „Стейт енд Лейк Тиътър“, в „Маквикърс“ или „Чикаго“. Потапяше се изцяло в прекрасния, изискан свят на Кари Грант и Джийн Артър, смееше се с Уолас Бири и Мари Дреслър, страдаше с романтичните несполуки на Бети Дейвис. Чувстваше Айрини Дън по-близка от майка си.
Читать дальше