Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

— Вие сте били неин режисьор, нали? — попита англичанката. — Надявам се, че ще мога да проникна на процеса й. Ще бъде голям цирк.

Готие усети, че се е вкопчил в страничните облегалки на стола, и силната му реакция го изненада. Дори след толкова години споменът за Ноел пораждаше у него същата остра болка. Никой не му беше въздействал както тя, никой не би и могъл. Откакто преди три месеца прочете за арестуването й, Готие не можеше да мисли за друго. Изпрати й телеграма, писа й, предлагайки да направи каквото може, за да й помогне, но изобщо не получи отговор. Нямаше намерение да присъства на процеса, но знаеше, че не може да остане настрана. Казваше си, че иска само да види дали се е променила от времето, когато бяха живели заедно. И все пак пред себе си признаваше, че има и друга причина. Театралът у него трябваше да присъства на драмата, да наблюдава лицето на Ноел, когато съдията ще й съобщи дали ще живее, или ще умре.

По високоговорителите пилотът обяви с метален глас, че след три минути ще кацнат на летището в Атина, и развълнуван, в очакване отново да види Ноел, Арман Готие забрави, че му е лошо.

Д-р Израел Кац пътуваше за Атина от Кейптаун, където беше неврохирург и главен лекар на „Гроте Шур“ — голяма, току-що построена болница. Беше признат за един от водещите неврохирурзи в света. Медицинските списания бяха пълни с негови нововъведения. Сред пациентите му бяха един министър-председател, един президент и един крал.

Сега седеше, облегнат назад, в самолета — среден на ръст, със силно, умно лице, хлътнали кафяви очи и деликатни, неспокойни ръце с дълги пръсти. Д-р Кац беше уморен и затова започна да чувства познатата болка в левия си крак, който липсваше. Преди шест години един мъжага го беше ампутирал с брадва.

Беше прекарал дълъг ден. Оперира още призори, мина на визитация при десетина пациенти и излезе от съвещание на директорския съвет на болницата, за да хване самолета за Атина заради процеса. Жена му Естер се опита да го разубеди.

— Вече нищо не можеш да направиш за нея, Израел.

Може би имаше право, но навремето Ноел Паж бе рискувала живота си, за да спаси неговия, и той й беше задължен. При мисълта за Ноел отново усети същото неописуемо чувство, което изпитваше винаги в нейно присъствие. Сякаш дори споменът за нея можеше да заличи годините на раздяла. Разбира се, това беше само една романтична мечта. Нищо не можеше да върне отново онези години. Д-р Израел Кац почувства как самолетът потрепери от отварянето на колесника и започна да се снижава. Погледна през илюминатора. Долу се простираше Кайро, там той щеше да се прехвърли на друг самолет за Атина, където се намираше Ноел. Беше ли виновна за убийството? Докато самолетът се насочваше към пистата, той мислеше за другото ужасно убийство, което тя беше извършила в Париж.

Филип Сорел стоеше край парапета на яхтата си и наблюдаваше как се приближава пристанището на Пирея. Морското пътуване беше приятно, защото беше една от редките възможности да избяга от почитателите си. Сега Сорел беше от сигурните касови атракции в света, а някога шансовете му да стане звезда бяха съвсем нищожни. Не бе красив мъж — напротив. Имаше лице на боксьор, изгубил десетина срещи поред, носът му беше чупен няколко пъти, косата му бе рядка, леко накуцваше. Но всичко това нямаше значение, защото Филип Сорел притежаваше сексапил. Беше образован, възпитан, а съчетанието между вродената му деликатност и лицето и телосложението на хамалин подлудяваше жените и караше мъжете да гледат на него като на герой. Докато яхтата се приближаваше към пристанището, Сорел отново се запита какво търси тук. Отложи снимките на филма, който искаше да прави, за да присъства на процеса срещу Ноел. Много добре съзнаваше, че ще бъде лесна мишена за пресата, ако всеки ден седи в съдебната зала без защитата на своите агенти по печата. Репортерите положително щяха да изтълкуват погрешно присъствието му и да сметнат, че си прави реклама от делото за убийство срещу бившата му любовница. Както и да го погледнеше, щеше да бъде мъчително преживяване, но Сорел трябваше отново да види Ноел, трябваше да разбере няма ли начин да й помогне. Докато яхтата се плъзгаше покрай белокаменния вълнолом на пристанището, той мислеше за онази Ноел, която познаваше, с която бе живял, която беше обичал, и стигна до извода, че тя е напълно способна да извърши убийство.

Докато яхтата на Филип Сорел се приближаваше към гръцкия бряг, на сто мили северозападно от летище Еленикон в самолета на „Пан Американ“ пътуваше съветникът на президента на САЩ. Уйлям Фрейзър беше прехвърлил петдесетте, бе хубав мъж с прошарена коса, сурови черти и властно държане. Беше се взрял в писмото, което държеше, но повече от час не бе обърнал страница, нито бе помръднал. Фрейзър си бе взел отпуска за това пътуване, въпреки че моментът беше крайно неподходящ — точно по време на кризата в Конгреса. Знаеше, че следващите няколко седмици ще бъдат болезнени за него, и все пак чувстваше, че няма друг избор. Бе предприел това пътуване, за да отмъсти, и мисълта го изпълваше с хладно задоволство. Фрейзър си наложи да не мисли за процеса, който започваше на другия ден, и погледна през прозорчето на самолета. Някъде долу екскурзионен кораб се полюшваше към Гърция, чийто бряг се мержелееше в далечината.