Сидни Шелдън: Отвъд полунощ

В последния клас на гимназията заклетият враг на Катерин — огледалото — най-после й стана приятел. Момичето в огледалото имаше живо, интересно лице. Косата й беше гарвановочерна, а кожата — нежна, млечнобяла. Имаше правилни нежни черти, щедра чувствена уста, умни сиви очи. Тялото й беше хубаво — със стегнати, добре развити гърди, нежно заоблени хълбоци и стройни крака. В израза й имаше безразличие и надменност, като че ли отражението й притежаваше други черти, които й бяха чужди. Предполагаше, че това е част от защитната броня, зад която се прикриваше от първите си училищни дни.

Голямата икономическа криза притискаше все по-жестоко цялата нация и бащата на Катерин непрестанно се заплиташе в някакви сделки, които така и не се осъществяваха. В главата му постоянно се въртяха мечти да направи изобретения, които да му донесат милиони долари. Измисли крикове, които да се монтират над колелата на автомобила и да се спускат само с натискане на копче върху арматурното табло. Никой производител на автомобили не прояви интерес. Изработи въртяща се електрическа реклама за магазините. След краткотрайно суетене и обнадеждаващи срещи идеята угасна.

Баща й взе пари на заем от по-малкия си брат Ралф, който живееше в Омаха, за да оборудва обущарски камион, с който да обслужва квартала. С часове обсъждаше проекта с Катерин и майка й.

— Няма начин да не успея — обясняваше той. — Представи си, че обущарят сам идва пред вратата ти. Никой досега не го е правил. Вече имам един обущарски камион, нали? Ако печели само по двадесет долара дневно, това са сто и двадесет долара седмично. Два камиона ще ми носят двеста и четиридесет долара на седмица. След година ще имам двадесет камиона. Това прави две хиляди и четиристотин долара седмично, сто двадесет и пет хиляди долара годишно. И е само началото…

След два месеца камионът и обущарят изчезнаха — рухна още една мечта.

Катерин се надяваше, че ще може да учи в университета „Нортуестърн“. Беше най-добрата ученичка в класа, но дори и да получеше стипендия, трудно можеше да разчита само на нея. Разбираше, че наближава денят, когато ще трябва да напусне училище, за да започне работа. Би могла да си намери място като секретарка, но беше твърдо решена никога да не се отказва от мечтата си, която ще изпълни живота й с богат и прекрасен смисъл. Това, че не знаеше каква точно е мечтата й или смисълът на нейния живот, правеше всичко още по-непоносимо тъжно.

— Казваше си, че сигурно е от възрастта. При всички положения беше ужасно. Децата са твърде малки, за да преживяват юношеството, с горчивина си мислеше тя.

Две момчета смятаха, че са влюбени в Катерин. Първият беше Тони Корман, който един ден щеше да постъпи в адвокатската кантора на баща си. Беше с цяла педя по-нисък от Катерин, с нездрав цвят на лицето и късогледи воднисти очи, които я гледаха с обожание. Другият беше Дийн Макдермон — дебел и стеснителен, искаше да стане зъболекар. Имаше и трето момче — Рон Питърсън, но той беше друга категория. Бе футболната звезда на гимназията и всички казваха, че сигурно ще го приемат в колежа със стипендия за спортист. Висок, широкоплещест, той приличаше на театрален идол и безспорно беше най-популярното момче в училището.

Единствената пречка Катерин да не се сгоди незабавно за него бе, че той дори не подозираше за съществуването й. Всеки път, когато се разминаваше с него по училищния коридор, сърцето й забиваше лудо. Тя си блъскаше главата какво ли остроумно и предизвикателно да му каже, че той да й определи среща. Но щом се приближеше до него, езикът й се вдървяваше и те се разминаваха мълчаливо. Като кораба „Куийн Мери“ и боклукчийски шлеп — с отчаяние си мислеше Катерин.

Имаха все по-големи трудности с парите. Бяха закъснели три месеца с наема и не ги изхвърляха само защото хазайката беше очарована от баща й и от грандиозните му планове и изобретения. Когато го слушаше, Катерин изпитваше мъчителна тъга. Той беше все така бодър и оптимист, но тя виждаше и зад поочуканата му фасада. Чудният безгрижен чар, превръщащ в празник всичко, с което се заемаше той, беше помръкнал. Баща й приличаше на хлапе, въплътило се в мъж на средна възраст, който си фантазира за великолепното бъдеще, за да скрие жалките провали на миналото. Неведнъж го беше виждала да дава вечеря за дузина гости в „Ханричи“, а после весело да отвежда настрана някой от тях и да му иска пари на заем, за да плати сметката плюс щедър бакшиш, разбира се — задължително щедър, защото трябваше да поддържа репутацията си. И все пак, макар да съзнаваше, че той е небрежен и безразличен баща, Катерин го обичаше. Харесваше й, че се пали, че вечно се усмихва и прелива от енергия в този свят от намръщени, мрачни хора. Това беше неговият дар и той щедро го предлагаше.