Сидни Шелдън: Отвъд полунощ

Предизвика одобрителен смях.

— Каква е всъщност Ноел Паж?

Котас се поколеба.

— Тя е необикновена жена — внимателно отговори той, — красива и талантлива…

За своя изненада изведнъж откри, че не му се иска да я обсъжда. Освен това не беше възможно да опише Ноел с думи. Допреди няколко месеца имаше смътна представа за нея като за блестяща личност, мяркаща се по клюкарските рубрики и красяща кориците на филмовите списания. Никога не я беше виждал и ако изобщо бе мислил за нея, то беше с някакво безразлично презрение, каквото изпитваше към всички актриси. Само тяло без капчица ум. Господи, колко се бе заблуждавал! Откакто се запозна с Ноел, беше безнадеждно влюбен в нея. Заради Ноел Паж наруши главното си правило — никога да не се обвързва емоционално със свой клиент. Котас ясно си спомняше следобеда, когато му се обадиха да поеме защитата й. Тъкмо си събираше багажа, заминаваше за три седмици в Париж и Лондон заедно с любовницата си. Смяташе, че нищо не би могло да го спре от това пътуване. Но бяха нужни само две думи. Още си представяше как икономът му влезе в стаята, подаде му телефона и каза:

— Константин Демирис.

До острова можеше да се стигне само с хеликоптер или с яхта. И площадката за кацане, и пристанището бяха пазени денонощно от въоръжена охрана с обучени немски овчарки. Островът беше собственост на Константин Демирис и никой не можеше да се натрапва без покана. С течение на годините тук бяха идвали крале и кралици, настоящи и бивши президенти, филмови звезди, оперни певци, прочути писатели и художници. Всички си тръгваха, изпълнени със страхопочитание. Константин Демирис беше един от най-могъщите мъже в света и трети по богатство. Той имаше вкус и стил и знаеше как да вложи парите си, за да създаде красота.

Сега Демирис седеше, отпуснат в дълбоко кресло, в богатата, облицована с ламперия библиотека, пушеше от плоските египетски цигари, приготвяни специално за него, и мислеше за процеса, който започваше другата сутрин. Пресата го преследваше от месеци, но той беше просто недостижим. Достатъчно е, че любовницата му ще бъде съдена за убийство, че името му, макар и косвено, ще бъде въвлечено в делото. Не желаеше да допринася за шумотевицата, като дава интервюта. Питаше се какво ли чувства сега, в този момент, Ноел в килията си в затвора на улица „Свети Никодемос“. Спи ли? Или е будна? Обзета ли е от паника пред изпитанието, което й предстои? Мислеше за последния си разговор с Наполеон Котас. Имаше му доверие и знаеше, че адвокатът няма да го подведе. Демирис му внуши, че за него няма значение дали Ноел е невинна или виновна. Котас трябваше да се потруди, за да заслужи баснословната сума, която Константин Демирис плащаше за защитата й. Не, нямаше основание за безпокойство. Процесът щеше да мине добре. Константин Демирис беше човек, който никога нищо не забравяше. Припомни си, че любимите цветя на Катерин Дъглас са трендафилите — красивите гръцки рози. Пресегна се, взе бележник от бюрото си и отбеляза: „Трендафили. Катерин Дъглас.“

Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея.

Чикаго, 1919 — 1939 година

Всеки голям град си има свой облик, индивидуалност, която му придава особен, собствен стил. През двадесетте години Чикаго беше неспокоен, динамичен гигант, недодялан и без маниери, с единия крак все още в безскрупулната ера на магнатите, с чиято помощ се беше родил — Уилям Б. Огдън и Джон Уентуърт, Сайръс Маккормик и Джордж М. Пулман. Това беше царството на хора като Филип Армър, Густавъс Суифт и Маршал Фийлд. Беше запазена територия на нагли професионални гангстери като Хайми Уайс и белязания Ал Капоне.

Един от най-ранните спомени на Катерин Алегзандър беше, когато баща й я заведе в кръчма с под, покрит със стърготини. Повдигна я на главозамайващо високо столче и поръча за себе си огромна чаша бира, а за нея „Грийн Ривър“. Беше петгодишна и си спомняше колко горд се чувстваше баща й, когато около нея се събраха непознати, които й се възхищаваха. Всички мъже си поръчаха пиене, а баща й го плати. Спомняше си как непрекъснато се притискаше до ръката му, за да се увери, че той все още е при нея. Беше се завърнал в града едва предишната вечер и Катерин знаеше, че скоро пак ще замине. Той беше търговски пътник и й обясняваше, че работата му е да пътува понякога по цели месеци до различни градове далече от нея и от майка й, за да може да й донесе хубави подаръци, когато се върне. Катерин безнадеждно се опитваше да се споразумее с него — ако остане при нея, тя ще се откаже от подаръците. Баща й се засмя и каза, че е преждевременно развито дете, после замина и тя го видя чак след шест месеца. В онези ранни години майка й, с която беше всеки ден, й се струваше неясна и безформена личност, докато образът на баща й, когото виждаше само за кратко, беше жив и удивително ярък. За Катерин той беше хубав, засмян мъж с блестящо чувство за хумор и жестове, издаващи сърдечност и щедрост. Миговете, когато се връщаше в дома им, се превръщаха в празници, изпълнени с угощения, подаръци и изненади.