Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

— А, извинете, синьорина — промълви той, — не знаех, че имам гостенка.

Катерин бързо скочи на крака.

— Не би трябвало да съм тук — извини се тя, — но е толкова красиво, че седнах да се полюбувам.

— Бъдете добре дошла! — Той се устреми към нея, тъмните му очи горяха. — Миа кара… излъгах ви.

— Излъгали сте ме?

— Да. — Очите му бяха впити в нейните. — Знаех, че сте тук, защото ви проследих.

Тя почувства как потръпва.

— Но вие сте свещеник!

— Бела синьорина, аз съм първо мъж, после свещеник.

Наведе се към нея, да я вземе в обятията си, спъна се в подгъва на расото си и цопна в езерцето с рибките.

Глупости!

Всеки ден след лекции Рон Питърсън идваше в „Руст“ и сядаше в сепарето в дъното. То бързо се изпълваше с негови приятели и ставаше център на бурни разговори. Катерин седеше на касата зад щанда и когато влизаше, Рон любезно и разсеяно й кимваше, без да спира. Никога не се обръщаше към нея по име. „Забравил го е“ — мислеше Катерин.

Но щом влезеше, тя му се усмихваше широко и чакаше да я поздрави, да й определи среща, да й поиска чаша вода, девствеността й, каквото и да е. Ала за него бе сякаш чест от мебелировката. Разглеждайки съвсем обективно момичетата в закусвалнята, Катерин реши, че е по-хубава от всички освен една: фантастичната Джийн-Ан, русата южнячка, с която най-често виждаше Рон, а положително беше по-умна от всички тях, взети заедно. За Бога, какво тогава не беше в ред при нея? Защо нито едно момче не й определяше среща? На следващия ден научи отговора.

Бързаше през университетския комплекс към „Руст“, когато видя Джийн-Ан и една непозната брюнетка да вървят към нея през зелената морава.

— Я, мис Големия мозък! — рече Джийн-Ан.

„И мис Големите цици“ — със завист си помисли Катерин, но попита:

— Тестът по литература беше убийствен, нали?

— Нямам нужда от твоето снизхождение — каза студено Джийн-Ан. — Знаеш достатъчно, за да ни преподаваш по литература. И не само на това можеш да ни научиш, нали, скъпа?

Нещо в тона й накара Катерин да се изчерви.

— Аз, аз… не разбирам.

— Остави я на мира — намеси се брюнетката.

— Защо пък? — попита Джийн-Ан. — За каква се мисли тя, по дяволите? — И се обърна към Катерин: — Искаш ли да знаеш какво говорят за теб всички?

„Господи, не!“

— Да.

— Че си лесбийка.

Катерин я гледаше втрещена, не можеше да повярва на ушите си.

— Какво съм?

— Лесбийка, рожбо. Не можеш да заблудиш никого, въпреки че се правиш на голяма светица.

— Т-това е абсурдно — заекна Катерин.

— Да не мислиш, че хората са глупаци? — попита Джийн-Ан. — Само дето не си си окачила табела.

— Но аз, аз никога…

— Момчетата си падат по теб, но ти не им буташ.

— Хайде де! — избухна Катерин.

— Майната ти — рече Джийн-Ан. — Не си нашият тип.

Тръгнаха си, а тя смазана гледаше след тях.

Тази нощ Катерин лежеше в леглото си и не можеше да заспи.

„— На колко години сте, мис Алегзандър?

— На деветнадесет.

— Имали ли сте полови сношение с мъж?

— Никога.

— Харесват ли ви мъжете?

— Нима не харесват на всички?

— Някога имали ли сте желание да се любите с жена?“

Катерин размишлява върху това дълго и упорито. Беше се заглеждала по други момичета, по учителки, но то беше част от растежа. Сега си представи, че се люби с жена, че телата им се преплитат, че допира устни до женски устни, че меки женски ръце галят тялото й. Тя потрепери. Само това не! Гласно си рече:

— Аз съм нормална.

Но щом е нормална, защо лежи тук сама? Защо не се чука някъде навън като другите? Може би е фригидна. Може би трябва да й се направи някаква операция? По всяка вероятност — лоботомия.

Когато небето зад прозореца на общежитието започна да просветлява от изток, Катерин — цяла нощ немигнала — взе решение. Щеше да изгуби девствеността си и късметлията щеше да бъде партньорът по легло на всяко момиче — Рон Питърсън.

Марсилия — Париж, 1919 — 1939 година

Тя беше родена принцеса.

Най-ранните й спомени бяха от едно бяло кошче, покрито с дантелен балдахин, украсено с розови панделки и пълно с меки плюшени животни, красиви кукли и златни дрънкалки. Бързо се научи, че ако отвори уста и нададе вик, някой ще дотича да я прегърне и утеши. Когато беше шестмесечна, баща й я извеждаше в градината в количката, даваше й да докосва цветята и казваше:

— Те са прекрасни, принцесо, но ти си по-красива от всички тях.

Обичаше, когато той я вдигаше в силните си ръце, отнасяше я до прозореца, откъдето тя виждаше покривите на високите сгради, и й говореше: