Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

Внимателно огледа заведението, ала не откри оня, когото търсеше. Когато подир час Рон Питърсън влезе там заедно с Джийн-Ан, Катерин почувства, че тялото й пламва, а сърцето й затуптява силно. Извърна се, когато минаха край нея, но с крайчеца на окото си видя, че седнаха в сепарето на Рон. Из залата висяха големи табели: „Опитайте нашата Наслада за влюбени“, „Опитайте тройния малц“.

Катерин пое дълбоко дъх и се отправи към сепарето. Рон Питърсън изучаваше листа с менюто и се чудеше какво да избере.

— Не знам какво искам!

— Гладен ли си? — попита го Джийн-Ан.

— Умирам от глад.

— Тогава опитай това!

Изненадани, и двамата вдигнаха погледи. Пред сепарето стоеше Катерин. Тя подаде на Рон Питърсън прегъната бележка, обърна се и се върна на касата.

Рон разгъна бележката, погледна я и избухна в смях. Джийн-Ан студено го наблюдаваше.

— Шегата интимна ли е, или можещ да я споделиш и с други?

— Интимна — ухили се Рон и пъхна бележката в джоба си.

Малко след това Рон и Джийн-Ан си тръгнаха, Рон не каза нищо, докато плащаше сметката, но хвърли на Катерин дълъг преценяващ поглед, усмихна се и излезе под ръка с Джийн-Ан. Катерин гледаше след тях и се чувстваше идиотски. Не умееше дори да му се пусне както трябва.

Когато смяната й свърши, тя облече палтото си, пожела лека нощ на колежката си и излезе навън. Беше топла есенна вечер. Откъм езерото полъхваше прохладен ветрец. Небето приличаше на пурпурно кадифе с нежни, далечни и недостижими звезди. Беше идеална вечер за… какво? Наум Катерин започна да изрежда като по списък:

„Мога да се прибера и да си измия косата. Мога да ида в библиотеката и да уча за изпита по латински утре.

Мога да ида на кино.

Мога да се скрия в храстите и да изнасиля първия срещнат моряк.

Мога да помоля да ме приемат в психиатрията. В психиатрията“ — реши тя.

Отправи се към библиотеката, но зад стълба на лампата изскочи една фигура.

— Здравей, Кати! Накъде си тръгнала?

Рон Питърсън й се усмихваше; сърцето й започна да бие, още малко, и щеше да изхвръкне от гърдите й. Тя сякаш го наблюдаваше как отлита, как тупти във въздуха. Почувства, че Рон втренчено я зяпа. Нищо чудно. Нима познава друго момиче, което да умее този номер със сърцето? Ужасно й се искаше да се среше, да оправи грима си, да провери ръба на чорапите си, но се опита да не издава вълнението си. Правило номер едно — запази спокойствие!

— Накъде си тръгнала?

Дали да му каже за списъка? За Бога, не! Ще я вземе за побъркана. Това беше големият й шанс и не биваше да го изпуска. Погледна го, а очите й бяха топли и приканващи като на Каръл Ломбард в „Нищо свято“.

— Нямам специални планове — предразполагащо отвърна тя.

Рон я изучаваше, все още несигурен — някакъв първичен инстинкт го караше да бъде предпазлив.

— А би ли искала нещо по-специално? — попита той.

Това беше то. Предложението. Мигът, от който нямаше връщане назад.

— Само кажи, и съм твоя — рече тя и вътрешно настръхна.

Звучеше толкова просташки. Никой не казва: „Кажи, и съм твоя“, освен в долнопробните романи на Фани Хърст. Той ще се обърне и ще си тръгне отвратен. Но Рон не си тръгна. Невероятно — усмихна се, хвана я за ръката и рече:

— Да вървим.

Слисана, Катерин тръгна редом с него. Беше толкова просто. Отиваше да се чука. Вътрешно започна да трепери. Щом той открие, че е девствена, с нея беше свършено. А какво щеше да говори с него, когато са в леглото? Дали хората бъбрят, докато го правят, или чакат да свърши? Не искаше да се изложи, но нямаше представа за правилата на играта.

— Вечеряла ли си? — попита я Рон.

— Вечеряла ли?

Тя го зяпаше, опитвайки се да мисли. Трябваше ли да е вечеряла? Ако кажеше „да“, той можеше да я заведе направо в леглото и да се свърши с това.

— Не — бързо отвърна, — не съм вечеряла.

„О, Боже, защо ли казах това? Провалих всичко.“ Но Рон не изглеждаше притеснен.

— Добре. Обичаш ли китайската кухня?

— Обожавам я.

Мразеше я, но Бог ще й прости една дребна опашата лъжа в най-великата нощ през живота й.

— Има едно добро китайско заведение в Естес. „Лъм Фонг“. Знаеш ли го?

Не, но нямаше да го забрави, докато е жива.

„— Какво прави вечерта, когато изгуби девствеността си?

— О, първо бях в «Лъм Фонг» и ядох китайски специалитети с Рон Питърсън.

— Вкусно ли беше?

— Разбира се. Но нали знаеш китайската кухня! След един час отново имах сексуални желания.“

Стигнаха до колата му — кафява с гюрук. Рон й отвори вратата и Катерин седна на мястото, където бяха седели всички момичета, на които завиждаше. Рон беше очарователен, красив, първокласен спортист. И сексуален маниак. Ставаше за заглавие на филм. „Сексуалният маниак и девственицата“. Може би трябваше да настоява за по-хубав ресторант — като „Ханричи“ в Луп и тогава Рон щеше да си каже: „Ето това е момичето, което бих искал да заведа вкъщи при майка си.“