Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

— Жалко.

— За какво?

Пак беше проговорила на глас. Реши да бъде дръзка.

— Съжалявам всички девственици на тоя свят.

Рон се ухили.

— Пия за това — той вдигна чашата си.

Тя го погледна — седеше насреща й и очевидно му беше приятно в компанията й. Нямаше защо да се безпокои. Всичко вървеше чудесно. Той я попита ще пие ли още едно, но Катерин отказа. Не искаше да бъде в алкохолен унес, когато ще я дефлорира. Дефлорира ли? Нима хората все още употребяват такива думи? Както и да е, искаше да запомни всеки миг, всяко усещане. О, Господи! Но тя не носеше нищо! Ами той? Положително опитен мъж като Рон Питърсън ще направи нещо, за да я предпази от забременяване. Ами ако очаква същото от нея? Ако си мисли, че момиче с опит като Катерин Алегзандър положително е взело някаква предпазна мярка? Дали би могла да го попита направо? Реши, че по-скоро би умряла — както си седи на масата. Ще отнесат трупа й и ще й устроят тържествено китайско погребение.

Рон поръча вечеря от шест вида ястия за един долар и седемдесет и пет цента. Катерин се правеше, че яде, но дори китайска мукава да дъвчеше, пак нямаше да разбере. Беше толкова напрегната, че не усещаше никакъв вкус. Внезапно езикът й пресъхна, а небцето й странно изтръпна. Дали пък не беше получила удар? Ако се отдадеше на секс веднага след удара, сигурно щеше да умре. Може би трябваше да предупреди Рон. Репутацията му щеше да пострада, ако откриеха труп на момиче в леглото му. А може би напротив?

— Какво има? — попита Рон. — Изглеждаш бледа.

— Чувствам се страхотно — дръзко рече Катерин. — Просто се вълнувам, че съм с теб.

Рон одобрително я погледна. Кафявите му очи поглъщаха всеки детайл от лицето й, спуснаха се надолу към гърдите й, спирайки се за по-дълго.

— Аз също — каза той.

Келнерът прибра чиниите, Рон плати сметката. Погледна я, но Катерин не можеше да помръдне.

— Искаш ли още нещо? — попита той.

„Дали искам? О, да! Искам да се кача на бавен кораб за Китай. Искам да ме варят в канибалски казан. Искам мама!“

Рон я гледаше и чакаше. Тя пое дълбоко дъх.

— Не се сещам какво още.

— Добре. — Той го изрече бавно и провлачено, сякаш с това постави легло на масата между тях. — Да вървим.

Изправи се и Катерин го последва. Еуфорията от двете чаши алкохол беше изчезнала напълно и краката й започнаха да треперят. Отвън на топлия нощен въздух внезапно й хрумна мисъл, която я изпълни с облекчение.

„Той няма да легне с мен още тази вечер. Мъжете никога не го правят при първата среща. Пак ще ме покани на вечеря и следващия път ще отидем в «Хенричи» и ще се опознаем по-добре. Ще се опознаем истински. И може би ще се влюбим — лудо. Той ще ме запознае с родителите си и тогава всичко ще бъде наред… и аз няма да изпитвам такава глупава паника.“

— Имаш ли някакви предпочитания за мотела? — попита Рон.

Катерин го зяпаше онемяла. Изчезнаха мечтите за благовъзпитана музикална вечер с майка му и баща му. Тоя мухльо смяташе да я заведе в мотел! Е, ама нали тя искаше точно това? Нали затова написа онази безумна бележка?

Рон я галеше по рамото, затърси ръката й. Тя почувства топлина в слабините си. Преглътна и рече:

— Те всички са еднакви.

Рон я изгледа странно, но само каза:

— Добре. Да вървим.

Качиха се в колата и потеглиха на запад. Катерин чувстваше тялото си като леден блок, но умът й трескаво препускаше. За последен път беше отсядала в мотел като осемгодишна, когато пътуваше с майка си и баща си. Сега отиваше в мотел, за да легне с един мъж, който й беше съвсем чужд. Какво знаеше все пак за него? Само това, че е красив, популярен и разбира коя му се сваля.

Рон се пресегна и взе ръката й.

— Ръцете ти са студени.

— Студени ръце — горещи крака.

„О, Боже, пак започвам да говоря глупости!“ — помисли си тя. Кой знае защо, в главата й се въртяха думите на „Ах, сладката тайна на живота“. Е, беше на път да я разгадае. Скоро щеше да разбере за какво точно става дума — в книгите, рекламите, завоалираните любовни песнички — „Залюлей ме в люлката на любовта“, „Искам те пак“, „И птичките го правят“. Помисли си: „Чудесно, сега и Катерин ще го направи.“

Рон зави на юг по Кларк Стрийт. От двете страни на улицата мигаха огромни червени очи — неонови надписи, оживели в нощта, сякаш крещяха предложенията си за евтини временни убежища за нетърпеливи млади любовници. Мотел „Спокойна почивка“, мотел „Нощен“, мотел „Почивка за пътника“. Всички показваха изумително бедно въображение, но вероятно собствениците бяха твърде заети в суматохата около прелюбодействащите млади двойки, за да се тревожат за литературната си грамотност.