Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

— Боже мой, Ноел, звъня ти по цели дни! — Погледна изпъкналия й корем. — Мислех, че си го направила някъде другаде.

Тя поклати глава.

— Не, ти ще го направиш.

Израел зяпна насреща й.

— Нищо ли не си разбрала от това, което ти говорих? Твърде късно е вече! Никой няма да го направи. — Видя празните бутилки от мляко и пресните плодове на масата, погледна я и рече: — Ти искаш това дете. Защо не си го признаеш?

— Кажи ми, Израел, как изглежда той сега?

— Кой?

— Бебето. Има ли очи и уши? Има ли пръстчета на ръцете и краката? Може ли да чувства болка?

— За Бога, Ноел, престани! Говориш, като че ли… като че ли…

— Какво?

— Нищо. — Кац поклати отчаяно глава. — Не те разбирам.

Тя нежно се усмихна.

— Не, не ме разбираш.

Той постоя за миг, чудеше се какво да прави.

— Добре, слагам си главата в торбата заради тебе, но ако наистина твърдо си решила да абортираш, да приключваме по-бързо. Имам един приятел лекар, който ми е задължен. Той ще…

— Не.

Кац я зяпна.

— Лари още не е готов — каза тя.

Три седмици по-късно в четири часа сутринта Израел Кац се събуди от чукането на вбесения портиер.

— На телефона, господин Нощна птицо! — викаше той. — И кажете на тази, която се обажда, че е никое време и почтените хора спят!

Израел стана, препъвайки се, и сънлив се отправи към телефона в дъното на коридора, чудеше се какво ли е станало. Взе слушалката.

— Израел?

Не позна гласа.

— Да?

— Сега… — Чу се шепот — безплътен и анонимен.

— Кой е?

— Сега. Ела сега, Израел…

В гласа имаше зловеща тайнственост, нещо свръхестествено, което го накара да настръхне.

— Ноел?

— Сега…

— За Бога! — избухна той. — Няма да го направя. Късно е. Ти ще умреш, не мога да поема тази отговорност. Иди в болница.

Чу щракване и остана със слушалката в ръка. Трясна я и се върна в стаята си. Вътрешно кипеше. Знаеше, че вече не може да й помогне — никой не би могъл. Беше бременна в шестия месец. Предупреди я няколко пъти, но тя не искаше да чуе. Е, отговорността си беше нейна. Той не искаше да има нищо общо.

Започна да се облича колкото може по-бързо, беше изтръпнал от страх.

Когато Израел Кац влезе в жилището й, Ноел лежеше на пода в локва кръв. Лицето й беше мъртвешки бледо, но по него не личаха следи от болка, разкъсваща тялото й. Беше облечена в нещо като булчинска рокля. Израел приклекна до нея и попита:

— Какво стана? Как? — Не можа да продължи — погледът му се спря на една окървавена усукана телена закачалка, паднала в краката й. — Божичко! — Обхвана го ярост и същевременно ужасно чувство на безпомощност. Кръвта й бързо изтичаше, нямаше нито миг за губене. — Ще извикам линейка — понечи да стане той, но Ноел посегна и го сграбчи за ръката с учудваща сила. Дръпна го към себе си.

— Бебето на Лари е мъртво — промълви тя и по лицето й се разля прекрасна усмивка.

Екип от шест лекари се бори цели пет часа, за да спаси живота на Ноел. Диагнозата беше септично отравяне, перфорирана матка, отравяне на кръвта и шок. Лекарите бяха единодушни, че шансът да оживее е минимален. Но в шест часа вечерта опасността за живота й вече беше минала, а два дни по-късно тя седеше в леглото и можеше да говори. Израел дойде да я види.

— Всички лекари смятат за чудо, че остана жива, Ноел.

Тя поклати глава. Просто не й беше дошло времето.

Това беше първото й отмъщение спрямо Лари, ала то беше само началото. Предстоеше й още много работа. Твърде много. Ала най-напред трябваше да го намери. За това беше нужно време. Но щеше да успее.

Чикаго, 1939 — 1940 година

Засилващите се ветрове на войната, които духаха над Европа, достигаха бреговете на Съединените щати като лек предупредителен полъх.

В университета „Нортуестърн“ още няколко момчета се записаха в корпуса за подготовка на запасни офицери, провеждаха се студентски митинги с искания президентът Рузвелт да обяви война на Германия, няколко студенти от последния курс постъпиха в армията. Но общо взето, морето на самодоволство си беше същото — почти не се долавяше подмолното мъртво вълнение, което скоро щеше да залее страната.

В един октомврийски следобед на път към „Руст“, където работеше като касиерка, Катерин Алегзандър се питаше дали животът й ще се промени, ако избухне война. Знаеше, че има нещо, което трябва да промени, и беше твърдо решена да го направи колкото е възможно по-скоро, Ужасно искаше да разбере какво ще почувства в обятията на мъж, който я люби. Желаеше го не само поради физическите си нужди, но и като важно и прекрасно преживяване, каквото не беше изпитвала. Боже Господи, ами ако я прегази кола и при аутопсията открият, че е девствена? Не, трябваше да предприеме нещо. И то веднага.