Виктор Юго - Клетниците

Мариус повтори машинално:

— Майка с тях не се…

Анжолрас сложи ръка на рамото му.

— Гражданино — каза му той, — моята майка е републиката!

Тази вечер изпълни душата на Мариус със смут. Той изпита същото, което навярно изпитва земята, когато железният палешник се вреже в нея, за да я подготви за зърното. Тя усеща само нараняването. Едва по-късно идва трепетът от покълването и радостта от плода.

Той беше мрачен. Съвсем наскоро беше повярвал в нещо. Нима вече трябваше да се отрече от него? Почувствува се още по-самотен. Престана да посещава кафене „Мюзен“.

Изцяло погълнат от душевното си състояние, той бе забравил действителността и нейните нужди. Но тя не позволява да я забравят и внезапно му напомни съществуването си.

Една сутрин собственикът на хотела влезе в стаята и поиска наема.

Едва тогава Мариус сподели с Курфейрак отчаяното си материално положение.

— Какво ще стане с вас? — попита го Курфейрак. — Какво ще правите?

— Нямам представа.

— Имате ли пари?

— Петнадесет франка.

— Нещо друго?

— Златния си часовник и още един редингот.

— Ще продадем редингота на вехтошаря и часовника на часовникаря, а какво ще правите после?

— Ще се заловя с някаква работа.

— Знаете ли английски и немски? Един мой приятел книжар се нуждае от преводач. Не плаща много, но все пак може да се преживее.

— Ще науча английски и немски.

— А дотогава?

— Ще изям редингота и часовника си.

Междувременно леля Жилнорман беше успяла да открие убежището на Мариус и му изпрати тридесет пистола, тоест шестотин франка. Мариус ги върна с почтително писмо, в което я уверяваше, че няма нужда от нищо. В момента разполагаше само с три франка.

Той напусна хотела, защото не искаше да задлъжнява.

За Мариус започна суров живот. Той вкуси от нищетата. Вкуси горчилката й — дни без хляб, нощи без сън, вечери без свещ, огнище без огън, седмици без работа, бъдеще без надежда, безочието на портиера и гостилничаря, униженията, огорчението, покрусата. Той служеше за посмешище с окъсаните си дрехи. Съдбоносно изпитание, от което слабите излизат смазани, а силните благородни.

Дребните всекидневни борби са изпълнени с безмълвни подвизи, с истинско геройство. Нищетата е своеобразно бойно поле, където израстват силни натури. В повечето случаи мащеха, понякога нищетата се оказва и майка. Тя засилва гордостта и поражда духовно величие.

Междувременно стана адвокат и уведоми за това дядо си със студено, но вежливо писмо. Дядото го пое с разтреперана ръка, прочете го и го накъса на късчета, без да каже нито дума.

С много труд, мъжество, упорство и воля Мариус беше излязъл от най-трудния период на живота си. Научи английски и немски и благодарение на Курфейрак работеше в книжарницата на неговия приятел. Доходът му беше скромен, но той беше свикнал да живее в оскъдица и се задоволяваше с него. Ядеше само сутрин и вечер. Колкото до отоплението, тъй като нямаше камина, беше съкратил този разход.

Но докато стигне до това положение бяха необходими години. Сурови и трудни за преодоляване. Той не прояви нито веднъж малодушие и излезе с чест от тях.

Само едно му тежеше: все още не беше успял да издири сержанта от Ватерло, въпреки многократните си опити. Тенардие беше фалирал, ханчето беше затворено и ханджията беше пропаднал безследно, за да избяга от кредиторите си.

Мариус би дал едната си ръка, за да го намери и да го изтръгне от нищетата. Най-скъпата му мечта беше да го срещне, да му помогне и да му каже: „Вие не ме познавате, но аз ви познавам. Разполагайте с мен.“

По това време Мариус беше двадесетгодишен. От три години вече беше напуснал дядо си. Отношенията им бяха останали все същите, без опит за сближение и среща. Мариус се лъжеше относно чувствата на дядо си. Той си въобразяваше, че господин Жилнорман никога не бе го обичал. Всъщност вече казахме: старецът беше луд за своя внук. След като го изгони, той се надяваше, че този терорист и бонапартист ще се завърне. Но за голямо негово огорчение годините минаваха, а внукът не се връщаше. Той изпадаше в униние. Мариус му липсваше. Старите хора се нуждаят от обич, както от слънце. Но за нищо на света не би направил крачка към него. Никога не питаше за внука си, макар мисълта му да беше неотлъчно при него. Беше станал още по-избухлив и груб.