Виктор Юго - Клетниците

Изглежда, че все пак господин Льоблан беше забелязал нещичко, защото смени мястото си, навярно за да види дали и Мариус ще ги последва. Мариус не разбра неговия ход и това беше голяма грешка.

Понякога старецът идваше сам. Мариус бързо си отиваше. И това беше грешка.

Една вечер той намери на пейката им, след като те си бяха тръгнали една носна кърпичка. Грабна я замаян. Кърпата носеше инициалите „ЮФ“. Тези две букви бяха първото нещо, което Мариус научи за девойката. Почна да прави догадки. „Ю“ беше вероятно малкото й име. „Юрсюл! — помисли си той. — Какво прекрасно име!“

Мариус скри кърпичката на гърдите си и когато заспиваше, долепи устни до нея.

— Долавям в нея цялата й душа! —- прошепна той. Кърпичката беше паднала всъщност от джоба на стария господин.

Мариус беше извършил вече две грешки, Извърши и трета. Непростима. Проследи Юрсюл. Тя живееше в най-затънтения край на улица Уест в нова триетажна къща.

Любопитството му растеше. Знаеше малкото й име, знаеше къде живее, пожела да узнае коя е.

След като ги проследи една вечер, той влезе дръзко и попита вратарят:

— Господинът от първия етаж ли се прибра преди малко?

— Не, господинът от третия.

— А с какво се занимава той?

— Рентиер е. Много добър човек. Макар сам да не е богат, помага на бедните.

— Как се казва?

— Да не би да сте агент?

Мариус си отиде посрамен, но очарован.

На следния ден бащата и дъщерята само се мернаха в градината. Мариус ги проследи. Преди да прекрачи прага на къщата, господин Льоблан се обърна и продължително изгледа Мариус.

На следния ден той напразно ги очаква в градината. Те не дойдоха.

Така измина цяла седмица. Мариус се губеше в скръбни догадки. Не смееше да дебне пред вратата им. Най-сетне се стъмни и той се осмели да влезе в къщата им; попита вратаря:

— В къщи ли е господинът от третия етаж?

— Премести се другаде.

Мариус залитна и запита със задавен глас:

— Кога?

— Вчера.

— Не остави ли новият си адрес?

Портиерът вдигна глава и позна Мариус.

— А, вие ли сте? Значи наистина сте бил шпионин.

Всички човешки общества имат долен, трети трюм, както се казва в театрите. Обществената почва е подровена надлъж и нашир било за добро, било за зло. Тези подземни галерии са една над друга. Понякога под цивилизацията стават срутвания, а ние си вървим безгрижно по повърхността. Енциклопедията през XVIII век беше такъв рудник. Вулканите са пълни с лава, която всеки миг може да запламти.

В тези подземни галерии се простират философският, политическият, икономическият и революционният рудник. Един копае с идеята, друг с цифрата, трети с гнева. Някаква невидима верига ги свързва помежду им, без те да подозират, тези подземни разузнавачи на бъдещето, които почти винаги си въобразяват, че са сами. Те всички имат нещо общо помежду си: безкористието. Те всички забравят себе си, пренебрегват собствената си личност, виждат нещо друго, а не своето „аз“. Зениците им са звезди.

Но има и други зеници, черни като нощта. Общественият ред познава и престъпни рудокопачи. Спуснете ли се под известна граница в тия подземни входове, светлината угасва. Под всички рудници, за които говорихме, се намира последният. Него именно наричат третия трюм. Шахтата, на мрака. Адът. Той се намира на дъното.

Там вече няма безкористие. Там цари законът: всеки за себе си. Хищните същества, които бродят там, полузверове, полупризраци, не се интересуват от човешкия напредък, те са почти лишени от съзнание и в тях зее страшна пустота. Имат един водач: нуждата, един стремеж: алчността. Тези червеи минават от страданието към престъплението. Гладът и жаждата са изходната точка.

Преди малко, говорейки за приятелите на ABC, ние ви показахме едно отделение на големия революционен, политически и философски рудник. Там, както казахме, всичко е благородно, чисто и достойно. Естествено и там хората могат да се заблуждават и често се заблуждават, но тяхното заблуждение е достойно за уважение, защото се съпътства от героизъм и се вдъхновява от стремеж към напредък.

Но нека надзърнем по-дълбоко. Огромната пещера на злото се шири под обществото. Тя ще продължава да се шири, докато не бъде разпръснато невежеството. Тази пещера мрази сляпо всички философи и идеалисти. Тук ножът никога не се използува за подостряне на перо. Нейният мрак няма нищо общо с благородния черен цвят на мастилото. Пещерата има единствена цел: сгромолясването на всичко. Тя подравя не само обществения ред, но и философията, науката, правото, човешката мисъл, революцията, напредъка. Тя се нарича кражба, убийство, престъпление. Сама мрак, тя желае хаос. Галериите над нея имат също една единствена цел: да я унищожат, защото тъмата е най-голямата заплаха за човечеството.