Виктор Юго - Клетниците

Когато за втори път мина край нея, девойката повдигна клепачи. Очите й бяха дълбоки, небесносини, леко премрежени. Очи на дете. Тя го погледна равнодушно, а и той продължи разходката си, мислейки за друго.

Въздухът беше топъл, градината беше заляна от слънце и сянка, Мариус беше разтворил душата си за природата. Той пак мина край пейката. Какво имаше този път в погледа на девойката? Мариус не би могъл да определи. Това бе поглед-светкавица.

Този ден той не бе срещнал наивен детски поглед, а пред него се бе открехнала за миг тайнствена бездна и тутакси се бе затворила.

Когато вечерта се завърна в стаичката си, Мариус погледна дрехите си и за пръв път си даде сметка, че беше неимоверно глупаво да се разхожда в Люксембурската градина с всекидневните си дрехи — смачкана шапка, груби ботуши и протрит на лактите сюртук.

На другия ден в обичайния час Мариус извади новия сюртук, новия панталон, новите ботуши и новата шапка. Навлече тия бойни доспехи, сложи си ръкавици — невероятен разкош! — и отиде в градината.

Срещна Курфейрак и се престори, че не го е видял. Курфейрак каза на другарите си:

— Току-що срещнах новата шапка и новия сюртук на Мариус със самия него в притурка. Имаше страшно тъп вид. Сигурно отиваше на изпит.

Когато влезе в алеята, мигом зърна стареца и девойката на тяхната пейка. Закопча сюртука си, огледа панталоните си и доволен се отправи към пейката, както бихме казали: „Анибал се отправи към Рим.“

Колкото повече наближаваше пейката, той постепенно забавяше крачка. Още беше доста далеч, но внезапно се обърна и тръгна в обратна посока. Девойката едва ли смогна да види колко хубаво изглеждаше в новите си дрехи.

Той стигна противоположния край на алеята и се върна. Този път се приближи малко повече до пейката. Внезапно му се стори, че е невъзможно да направи нито крачка и се спря разколебан. Стори му се, че девойката го гледа. Той надви нерешителността си и с твърди крачки и вирната глава, изчервен до уши, без да погледне нито наляво, нито надясно мина пред нея. Тя беше ослепително хубава. Мариус чувствуваше красотата й, макар и да не се опита да я погледне.

Когато се върна, залиташе от смущение. Беше смъртно блед.

Този ден той забрави да отиде да вечеря. Сети се късно вечерта и изяде парче хляб.

На следващия ден бабичката от плевника Горбо видя смаяна, че Мариус излиза повторно с новия си сюртук.

Този път Мариус не мръдна от пейката си. Само гледаше отдалеч бялата шапка и черната рокля. Прибра се, когато затвориха вратите на градината.

На третия ден бабичката беше като ударена от гръм.

— Три дни поред с новия сюртук! — възкликна тя.

Опита се да го проследи, но Мариус вървеше бързо.

Той отиде пак в градината. Девойката седеше вече там с баща си. Така изминаха петнадесет дни. Мариус вече не се разхождаше, а седеше на пейката си, без сам да знае защо. Девойката беше чудно красива. Към края на втората седмица той пак седеше на пейката с книга в ръка, без да е обърнал нито една страница. Внезапно трепна. Необикновено събитие! Господин Льоблан и дъщеря му се приближаваха към него! Той затвори книгата и цял се разтрепера. „Защо ли идват насам? — питаше се той. — Нима наистина тя ще мине на две крачки от мен?“

Той се смути страшно много. Искаше му се да има кръст за храброст на гърдите. Девойката го погледна мимоходом. Дълбок замислен поглед. Прочете в него упрек, че толкова време не се е доближавал до нея. Като че ли тя му казваше: „Виждате ли, аз идвам!“

Лъчезарните й очи го заслепиха. Стори му се по-красива от всеки друг път. Той я проследи с очи, докато изчезна. После се заразхожда като обезумял из градината.

Беше влюбен до уши.

Срещна Курфейрак и се държа така, че Курфейрак реши: „Започва да става смешно.“

Напротив, ставаше сериозно. Мариус изживяваше началото на красива и голяма страст.

Така измина почти цял месец. Ден след ден той ходеше в Люксембурската градина все по същия час.

— Дежурство — закачаше го Курфейрак.

А Мариус живееше в блаженство. Девойката безспорно го гледаше също. Той се бе осмелил да стигне до нейната пейка в разходката си, но от благоразумие, за да не привлича вниманието на бащата, се спираше зад някое дърво или статуя, за да може да го вижда само тя и стоеше понякога по цял час, търсейки я с очи. А тя, докато разговаряше най-естествено с мъжа с побелелите коси, спираше на Мариус чистия си поглед, натежал от мечти. Устата й говореше с единия мъж, а погледът — с другия.