Виктор Юго - Клетниците

Жан Прувер беше още по-мек и от Комбфер. Беше вечно влюбен, отглеждаше саксии с цветя, свиреше на флейта, пишеше стихове, обичаше народа, жалеше жената, оплакваше децата и се занимаваше със социални проблеми. Беше страшно начетен и знаеше много езици. Изчервяваше се лесно и беше крайно стеснителен, но това не му пречеше да бъде неустрашим.

Фьойи беше работник, кръгъл сирак и живееше с една мисъл: да освободи света. Стана защитник на правдата, а тя в замяна го направи велик, защото в правдата винаги се корени безсмъртие.

Курфейрак беше син на заможен баща и бихме могли да дадем вместо характеристика само следното указание за него: виж Толомиес. Само че не беше безсъвестен като него. Той беше притегателният център на кръжока. Отличаваше се с непринуденост и очарование.

Баорел беше вечен студент, славен хлапак с добро настроение и лошо поведение. Винаги готов да чупи като начало стъкла, после да изкърти паветата, за да строи барикада, и най-сетне да смъкне правителството. Лекциите бяха за него само повод за шеговити песни, а професорите — за карикатури. Прахосваше големи суми, защото родителите му бяха богати селяни.

Легл беше весел момък, но без късмет. Истински специалист по постоянните неудачи. Едва двадесет и пет годишен беше смогнал вече да оплешивее. Всичките му начинания се сгромолясаха. Обичаше да казва:

— Живея под покрив с падащи керемиди!

Свикнал беше с неприятностите и ги предвиждаше. Казваше гальовно:

— Добър ден, Несгодичко!

Жоли, студент по медицина, беше мнимия болен. Вместо да стане лекар, беше се превърнал във вечен болник. Това бе за него печалбата от медицината. Иначе беше най-весел от всички.

Тези толкова различни младежи изповядваха една обща религия — прогреса.

Между тях имаше и един скептик. Как се беше озовал сред тях? По силата на контраста. Наричаше се Грантер. Не вярваше в нищо. Право, революция, цивилизация, религия, напредък бяха думи, лишени от всякакъв смисъл за него.

— Само едно е достоверно — пълната ми чаша — казваше той.

Комарджия, гуляйджия и женкар, той често се провикваше:

— Обичам мометата, винцето и мезетата!

Но и този скептик си имаше едно увлечение. Той боготвореше Анжолрас. Този анархистичен дух се беше свързал с най-непримиримия, с фанатично вярващия в идеала, победен не от идеите му, а от праволинейността, чистотата и твърдостта на Анжолрас. Инстинктивно се възхищаваше от своя антипод. Беше неотлъчно в младежкия кръжок. Търпяха го заради шегите му. Анжолрас презираше Грантер заради скептицизма и заради пиянството му и грубо го отблъскваше. Грантер казваше за него:

— Не човек, а мрамор.

Един следобед Легл стоеше облегнат на вратата на кафене „Мюзен“ и си мислеше за малката неприятност, която му се бе случила предния ден в юридическия факултет и която изменяше плановете му за бъдещето. Това не му попречи да забележи седналия до кочияша Мариус, който търсеше квартира. Той прочете името му върху пътната чанта и тутакси го заговори.

— Нали сте господин Мариус Понмерси?

— Да, какво обичате?

— Точно вас търся.

На Мариус не му беше до шеги. Той се намръщи, но Легл продължи невъзмутимо:

— Нали не бяхте онзи ден във факултета? Аз пък случайно отидох там. Професорът тъкмо проверяваше присъстващите по списъка. Известно ви е, вярвам, колко смешни стават професорите в такива моменти. Не се ли обадите при третото извикване, няма да ви признаят семестъра. Шестдесет франка за тоя, дето духа.

Мариус го заслуша внимателно.

— Блондо проверяваше отсъствията. Нали знаете какъв остър нос и тънък нюх има? Коварно започна с буквата „П“. Не слушах, защото не ме засягаше. Проверката вървеше като по вода. Никакво зачеркване, всичко живо беше налице. Блондо се опечали, а пък аз си помислих: „Явно няма да можеш да екзекутираш никого днес, гълъбче.“ Изведнъж Блондо извика: „Мариус Понмерси!“ Никой не отговаря. Той повтаря обнадежден името и посяга към перото си. Аз не съм безсърдечен, господине. Казах си: „Ето че едно добро момче ще бъде зачеркнато. Истински човек, щом не е редовен. Заслужаващ уважение лентяй, който се шляе без работа, ухажва хубавиците и сега е може би при своята приятелка. Да го спасим!“ В този миг Блондо потопи перото си в мастилницата и извика за трети път: „Мариус Понмерси!“ Аз отвърнах: „Тук!“ И не ви зачеркнаха.

— Господине! — възкликна Мариус развълнуван.