Виктор Юго - Клетниците

На гърба на същото листче полковникът беше добавил:

„В същата битка при Ватерло един сержант спаси живота ми. Той се казва Тенардие и напоследък държеше малко ханче в Монфермей. Ако синът ми го срещне, нека направи за него всичко, каквото може.“

Мариус прибра листчето от неопределено чувство на почит към смъртта и веднага след погребението на полковника се върна в Париж, без повече да се сети за баща си.

Мариус беше запазил набожните привички от детството си и ходеше понякога в църквата Сен-Сюлпис. Един ден той коленичи разсеяно на едно молитвено столче, на чието облегало се четеше името „господин Мабьоф, църковен настоятел“.

След малко един старец му каза:

— Извинете, това е моето място, господине.

Мариус побърза да му го отстъпи. Когато службата свърши, старецът се приближи до Мариус.

— Не бих желал да си съставите лошо мнение за мене. Но аз много държа на това място. Години наред точно тук идваше един злочест баща, който поради семейни съображения можеше само тук да види детето си. То и не подозираше присъствието на баща си! Клетият човек! Той обожаваше детето си. Пожертвувал се бе, за да може един ден синът му да бъде богат. Откъснали бяха баща от дете, заради политически убеждения. Боже мой! Та нима само защото си се сражавал при Ватерло, имат основание да те смятат за чудовище? Той беше полковник на Бонапарт. Живееше във Вернон. Умря, доколкото ми е известно. Казваше се Понмари, Монперси…

— Понмерси! — промълви Мариус пребледнял.

— Точно така. Здравата го бяха клъцнали със сабя! Да не би да го познавате?

— Господине, този човек беше мой баща.

— Ах, значи вие сте онова дете! Е, вие с право можете да кажете, че баща ви много ви е обичал.

На другия ден Мариус каза на господин Жилнорман, че отива на лов с неколцина приятели.

— Върви и приятно прекарване — каза му господин Жилнорман, като прошепна на дъщеря си:

— Любовно увлечение!

Мариус замина за три дни, а когато се върна в Париж, отиде право в библиотеката на юридическия факултет, в който се беше записал, и поиска всички годишнини на вестник „Монитьор“.

Прочете от край до край всичко, което се отнасяше до войните на императора. Когато за пръв път срещна името на баща си, цяла седмица се чувствуваше трескав. Срещна се с генералите, при които бе служил полковникът и опозна редкия и възвишен човек, който беше негов баща.

Зает с тия проучвания, той почти не се мяркаше в салона на дядо си. Лелята мърмореше недоволно, а дядо му се усмихваше благосклонно:

— Голяма работа! Дойде време на девойчетата! Мислех, че е краткотрайно увлечение, а то излезе бурна страст.

Действително беше страст. Мариус боготвореше баща си.

Успоредно с това във възгледите му се извършваше коренен прелом. Надникнал бегло в историята, той съвсем се обърка. Дотогава република, империя бяха за него чудовищни думи. Републиката — изправена в здрача гилотина, империята — блеснала в нощта сабя. Той беше погледнал отблизо и беше съзрял искрящи светила — Мирабо, Сен-Жюст, Робеспиер, Дантон. И едно изгряващо слънце — Наполеон. Не можеше да се опомни. Всичко се сведе за него до два факта с огромно значение: републиката — възвръщане правата на народа, империя — установяване в Европа на господство на френската мисъл. И Мариус реши, че в това няма нищо престъпно.

Беше изпълнен със съжаления и угризения. О, ако баща му беше още жив, с каква радост би изтичал при него и би извикал:

— Татко! Ето ме! Твоето сърце бие в гърдите ми! Аз съм твой син!

Оправдавайки собствения си баща, той естествено стигна и до реабилитиране на Наполеон, макар че това не му се удаде много лесно, защото от дете беше настроен против него. Реставрацията се стараеше всякак да изопачи неговия образ. Сега той съзря пред себе си исполин и прилив на умиление се надигаше в гърдите му. Една нощ изпадна в такъв възторг, докато четеше бюлетините на победната армия, че скочи, простря ръце, устремен към безмълвната нощ, и извика:

— Да живее императорът!

Като всеки новопокръстен, опиянен от новата си вяра, Мариус стигаше до крайности и приемаше безкритично всичко. Не виждаше нито грешките, нито недостатъците на Наполеон. Минал от една крайност към друга, той се бунтуваше срещу жестокия си дядо, който го беше лишил от баща, и обичайки полковника, възненавиди господин Жилнорман.