Виктор Юго - Клетниците

Там до една фабрика и между два градински зида стърчеше съборетина, от която се виждаше само врата и прозорец. Вратата беше скована от груби дъски, а прозорецът би могъл да краси всеки дом. Над вратата бе изрязан триъгълен отвор, едновременно прозорче и шпионка, а прозорецът се намираше високо над улицата. Стълбата водеше в нещо като плевник, приспособен за жилище. Сградата беше известна под името „плевника на Горбо“.

Жан Валжан се спря точно пред нея. Подобно на дивите птици, беше избрал най-безлюдното място, за да свие гнездото си.

Стаята, в която влезе, беше просторно помещение, чиято мобилировка се състоеше от проснат на земята дюшек, няколко стола и маса. В ъгъла — запалена печка. В дъното — ниша, а в нея сгъваемо легло. Жан Валжан занесе детето до леглото и го положи на него, без то да се събуди.

После се наведе над детето. Безкрайна топлота и умиление бликаха от погледа му. Той целуна ръчичката му. Девет месеца преди това беше целувал ръката на майката, която беше също заспала, навеки. Същото покъртително чувство изпълваше сърцето му.

Отдавна беше съмнало, но детето още спеше. — Внезапно по улицата мина тежко натоварена каруца и разтърси сградата от покрива до основите.

— Да, госпожо! — извика Козет, стресната в съня си. — Ей сегичка ида!

И скочи от леглото със залепнали от съня клепачи.

— Боже мой! Къде ли е метлата ми?

После отвори очи и видя усмихнатия Жан Валжан.

— Ох, вярно! —възкликна то. — Добър ден, господине.

Децата приемат толкова бързо и непринудено щастието и радостта! Та нали самите те са изтъкани от щастие и радост! Козет зърна близо до леглото си Катрин и я сграбчи. Тя отрупа Жан Валжан с въпроси. Къде са, голям ли е Париж и дали наистина госпожа Тенардие е много далеч от тях.

После изведнъж се провикна:

— Колко хубаво е тук!

Жилището беше жалък коптор, но в него детето се чувствуваше свободно.

На следващия ден, щом се развидели, Жан Валжан пак седна край постелята на Козет и застинал в съзерцание, зачака събуждането й. Нещо неизпитано досега се прокрадваше в душата му.

Жан Валжан не беше обичал никога никого. Двадесет и пет години вече живееше съвсем самотен в света. Не беше му се удало да бъде нито баща, нито любим, нито съпруг, нито приятел. Сърцето на бившия каторжник беше останало непокътнато. Смътният и далечен спомен за сестра му и нейните деца се беше заличил почти напълно. Беше положил усилия да ги намери, но когато не успя, постепенно ги забрави. Човешката природа е устроена така.

Когато видя Козет, когато я взе със себе си, изтръгвайки я от Тенардие, душата му сякаш се отприщи. Цялата страст и нежност, така дълго сдържана, се събуди и устреми към това дете. Колко сладостно загадъчни и неповторими са трепетите на сърце, в което за пръв път се събужда любовта.

Клето старо, неопитно сърце!

Това беше второто светло видение в живота му. С епископа на хоризонта му изгря зората на добродетелта. Благодарение на Козет той позна зората на любовта.

И Козет се преобразяваше неусетно. Горкото сираче! То беше съвсем мъничко, когато майка му го остави и изобщо не си спомняше за нея. Подобно на млад филиз на лоза, който се увива около всичко, и то се бе опитало да обича! Всички го бяха отблъснали: Тенардие и жена му, децата им, другите деца. Затова още от първия ден с все душа, със сърцето и разума си тя обикна добрия чичо. Изживяваше нещо неизпитано: струваше й се, че цялото й същество разцъфва.

Мъжът до нея не й се виждаше нито стар, нито беден. Тя го виждаше хубав, както мрачният бордей й се струваше приветлив.

Природата беше издълбала дълбока пропаст между Жан Валжан и Козет — петдесет години разлика във възрастта. Сродна властна потребност запълни тази пропаст: Козет инстинктивно търсеше баща, както Жан Валжан инстинктивно търсеше дете. Жан Валжан олицетворяваше самотника, Козет олицетворяваше сирачето, отделени и двамата от всичко живо. Затова, като че ли по волята на небето Жан Валжан стана баща на Козет.

Впрочем той бе избрал добре убежището си. Тук се намираше едва ли не в абсолютна безопасност. Никой съсед не можеше да ги наблюдава. Приземният етаж беше по-скоро изоставен навес и изобщо не се свързваше с първия етаж. Освен неговата стая на първия етаж имаше още няколко стаички и килерчета, в едно от които живееше бабичката, от която бе наел жилището. Тя му прислужваше.

Занизаха се седмица след седмица. Мъжът и детето живееха щастливо в мизерното си жилище.