Виктор Юго - Клетниците

— Господин Тенардие, ако взема Козет, никога няма да узнаете нито името ми, нито ще научите адреса ми и моето намерение е никога повече тя да не ви среща в живота си. Съгласен ли сте? Да или не?

Тенардие разбра, че има работа със силен човек. Прозря го с бързия си проницателен ум. Той го бе наблюдавал цялата вечер, още преди старецът да изяви интереса си към Козет. Уловил беше дълбокия му поглед, който час по час се спираше на детето. На какво се дължеше този интерес? Кой беше този човек? Защо беше облечен така дрипаво, а имаше толкова пари в джоба си? Цяла нощ Тенардие беше предъвквал тези въпроси, без да им отговори. Не можеше да бъде баща на Козет. Дали не беше неин дядо? Но в такъв случай защо не каже веднага, кой е? Той очевидно нямаше никакви права над Козет. Само в едно беше уверен: че в тази история има нещо мътно и затова се чувствуваше силен при започване на разговора, но ясният и твърд отговор на пришелеца го накара да се почувствува внезапно слаб. Той бързо прецени отново положението. Сметна, че е настъпил моментът да отиде направо към целта. Постъпи като великите пълководци в решителните мигове на сражението: внезапно смъкна прикритието пред батареята си.

— Трябват ми хиляда и петстотин франка, господине. Чужденецът извади стар портфейл и отброи три банкноти.

— Доведете Козет.

А какво правеше в това време тя?

Щом се събуди, изтича при обувката си. При вида на златната монета й се зави свят. Почувствува се опиянена от странната си съдба. Досещаше се откъде й е дошъл скъпият подарък и радост, примесена с уплаха, изпълваше сърцето й. Великолепните неща, които й се случваха, й се струваха недействителни. И куклата, и златната монета я плашеха. Само непознатият й вдъхваше сигурност. Откакто го бе срещнала, цялото й съществуване се бе променило. По-нещастна от коя да е самотна чучулига в небето, Козет никога не бе изпитала сладостта на майчината закрила. От пет години насам, откакто се помнеше, все трепереше от студ, или от страх. Сега й се струваше, че е на завет. Някой бе застанал до нея. Тя бързо се залови с всекидневната си работа. Пъхна монетата в джобчето си, но докато метеше стълбата, час по час се спираше да й се любува.

Тенардиерица я завари така. Нечувано събитие! Нито я плесна, нито я изруга.

— Ела веднага, Козет — й каза тя едва ли не кротко.

Чужденецът развърза пакета. В него имаше вълнена рокличка, престилка, плюшено елече, фуста, кърпа, вълнени чорапи и обувки, всичко необходимо, за да се облече осемгодишно момиченце. Всички дрешки бяха черни.

— Вземи това, моето момиче, и иди да се преоблечеш. Развиделяваше се, когато монфермейските жители, които отваряха вратите си, видяха по улицата, водеща към Париж, бедно облечен старец, уловил за ръка момиченце, цялото в черно, което стискаше до гърдите си голяма розова кукла.

Бяха нашият познайник и Козет.

Козет си отиваше. С кого? Не знаеше. Къде? Нямаше представа. Тя разбираше само едно: че оставя зад себе си омразното ханче. Струваше й се, че крачи редом е добрия дядо Господ.

Жан Валжан не беше умрял. Когато падна привидно в морето, той доплува до една лодка, скри се в нея и остана потулен до вечерта. През нощта се хвърли в морето и плува дълго, за да се отдалечи от Тулон. Понеже не му липсваха пари, успя да се снабди с други дрехи. После, подобно на всички бегълци, тръгна по сложен, зигзаговиден маршрут. Тревожно бягане слепешком, придвижване на къртица, чиито подземни ходове остават неизвестни. Стигна в Париж, където се погрижи да си намери квартира. А наскоро го срещнахме в Монфермей.

В Париж му попадна един вестник, който съобщаваше за смъртта му. Това го успокои.

Прибра се отново в Париж заедно с Козет късно вечерта. Един кабриолет го отведе към покрайнините на града. Разплати се с кочияша и тръгна пеш с детето из кривите улички към булеварда „Опитал“

Денят беше необикновен и изпълнен с вълнения за Козет. Тя не се оплакваше, но беше страшно уморена и едва се влачеше. Жан Валжан я взе на ръце. Тя сложи доверчиво глава на рамото му и заспа.

Ако преди четиридесетина години някой самотен минувач се зарееше из затънтените покрайнини, той стигаше до места, където нямаше и помен от Париж. Не беше напълно пусто, защото се срещаха минувачи; не беше поле, защото имаше улици и къщи; не беше град, защото улиците бяха издълбани от коловози и обрасли с трева; не беше и село, защото къщите бяха високи. Чисто и просто парижка улица от покрайнините, нощем по-страшна от лес, денем по-мрачна от гробище.