Виктор Юго - Клетниците

Пътникът се наведе. Добрата фея, майката, ги беше вече посетила и във всяка обувка блестеше по една новичка монета от десет су. Мъжът зърна в дъното на огнището още нещо. Взря се и различи груба дървена обувка, с полепнала по нея кал. С трогателната доверчивост на децата, които, макар и постоянно разочаровани, никога не престават да се надяват, и Козет беше сложила обувката си в камината.

В дървената обувка нямаше нищо.

Чужденецът бръкна в джоба на жилетката си, наведе се и пусна в обувката на Козет един златен луидор. После безшумно се прибра в стаята си.

На другата сутрин, два часа преди да се съмне, Тенардие съставяше сметката на пътника с жълтия редингот.

Полунаведена над него, жена му следеше перото с очи. Не разговаряха. Дълбоко размишление от едната страна, благоговейна възхита — от другата. От къщата долиташе трополене. Чучулигата метеше стълбата.

След четвърт час усилия Тенардие съчини следния шедьовър:

Сметка на господина от стая № 1

Вечеря……….3 фр.

Стая………..10 фр.

Свещ…………5 фр.

Огън…………4 фр.

Прислугъ……..1 фр.

Всичко………23 фр.

Прислуга беше написано прислугъ .

— Двадесет и три франка! — извика жена му възторжено.

— Нищо не са! — изсумтя мъжът й.

— Прав си, наистина ни дължи толкова — прошепна жената, като си спомни за куклата, подарена на Козет в присъствие на нейните дъщери. — Пада му се, но е множко. Ще откаже да ги плати.

— Ще плати като поп! Ами, че аз имам хиляда и петстотин франка дълг! Ще представиш сметката на негова милост.

И той излезе.

Едва затворил вратата, чужденецът влезе в кръчмата.

Тенардие тутакси изникна зад него и застана така, че да го вижда само жена му.

— Нима господинът ни напуска вече? — попита го Тенардиерица, като въртеше в ръка листчето със сметката. Неудобно й беше да я представи на човек, който наистина имаше вид на голтак.

— Да, госпожо, заминавам си. Колко ви дължа?

Тя му подаде сметката. Той хвърли разсеян поглед, но явно мисълта му беше другаде.

— Как върви работата ви в Монфермей, госпожо?

— О, господине! Наистина тежки времена. Нали виждате, само дребни клиенти. Добре че от време на време подслоняваме такива щедри и богати пътници като ваша милост! Отрупани сме с данъци, а и това момиченце ни струва скъпо и прескъпо.

— Кое момиченце?

— Ами онуй, не се ли сещате? Козет.

— Така ли?

— Как да ви кажа, господине, ние не искаме милостиня, но не можем и да даваме милостиня. Пък и си имаме наши деца. Нямаме нужда да храним хорските.

Пътникът попита с леко треперещ глас, мъчейки се да му придаде равнодушен тон:

— Ами ако някой ви отърве от нея?

— От Козет ли?

Престъпна радост озари грубото червендалесто лице на ханджийката.

— Ах, господине, добри ми господине! Вземете я. Харизвам ви я. Отведете я със себе си, правете с нея каквото искате.

— Ще я взема.

— Веднага ли?

— Веднага. Извикайте детето. Колко беше сметката?

Той погледна листчето и не можа да сдържи изненадата си.

— Двадесет и три франка?

Тенардиерица се беше подготвила за удара и отвърна самоуверено:

— Точно така, господине. Непознатият сложи пет монети от по пет франка на масата.

— Доведете момичето — каза той.

В този миг Тенардие се изпречи сред стаята и заяви:

— Вие дължите двадесет и шест су, господине. Двадесет за стаята и шест за вечерята. Колкото до момичето, искам да поприказвам малко с господина. Остави ни сами, жено.

Тенардиерица се прехласна — обичайно въздействие на всеки изблик на гениалност. Тя почувствува, че великият актьор излиза на сцената и се оттегли, без да възрази.

— Чуйте какво ще ви кажа, господине — каза ханджията, като се усмихваше приветливо, — аз обожавам това дете.

Пътникът го изгледа втренчено.

— Кое дете?

— Ами че нашата мъничка Козет. Странно как се привързва човек. Трябва да ви кажа искрено и честно, че не мога да се съглася на такова нещо. Детето ще ми липсва. Вярно е, че ни струва скъпо. Но то си няма баща, ни майка, аз съм го отгледал. Такъв съм си, с меко сърце. Жена ми е малко сприхава, но и тя го обича. И после извинявайте, но човек не дава току-така детето си на първия срещнат. Да допуснем, че я оставя да си отиде, но трябва да знам поне къде отива, у кого живее, за да я спохождам от време на време. Та аз не зная дори името ви!

Без да сваля от него погледа си, чужденецът отговори твърдо: