Виктор Юго - Клетниците

От ранни зори Козет почваше да се смее, да бъбри и да пее. Децата са като птичките — щом се събудят, почват да чуруликат.

Жан Валжан се зае да я научи да чете. Почти, цялото му съществуване сега беше сведено до две грижи: да я учи да чете и да я оставя да си играе. Козет му казваше „татко“ и не знаеше друго име. Той й се любуваше по цели часове и животът му се струваше осмислен, а хората добри и справедливи, щом това дете го обича.

Жан Валжан просто се нуждаеше от подобно чувство, за да не се отклони от пътя към добродетелта. Той отново бе върнат в каторгата, този път, защото беше извършил едно добро дело. Душата му беше наситена от нови огорчения. Отново бе в плен на умора и отвращение от живота. Кой знае дали не се намираше в навечерието на пълно отчаяние и нравствено падение? Сърцето му заобича и той се почувствува силен. Уви! Той не по-малко от Козет се нуждаеше от опора! Той окрили детето, а то укрепи душевно него.

Жан Валжан беше благоразумен и не излизаше никога денем. Разхождаше се само по здрач, като избираше страничните безлюдни алеи на булеварда. Най-често излизаше с Козет. Тя се оказа много жизнерадостно дете.

Бабичката готвеше, пазаруваше и оправяше стаята им.

Живееха скромно, като притеснени материално хора, макар че задоволяваха насъщните си нужди. Той все още носеше жълтия си редингот и старата си шапка. По улиците го вземаха за бедняк. Но срещнеше ли просяк, той скришом му пъхваше милостиня. Така се прочу в квартала като „милосърдния бедняк“.

Старицата, която му бе наела стаята, озлобена твар, чието главно занимание бе да дебне завистливо другите, наблюдаваше Жан Валжан, без той да подозира. Една сутрин любопитната сплетница забеляза, че Жан Валжан влиза в едно от необитаваните помещения. Тя го проследи и видя, че той разпори хастара на редингота си и измъкна оттам жълтеникава хартия. Бабичката с удивление различи банкнота от хиляда франка. Тя побегна силно уплашена.

Малко по-късно Жан Валжан я помоли, да развали банкнотата, като й обясни, че това било рентата му за шест месеца.

„Кога я получи? — помисли си бабичката. — Та нали излезе в шест часа вечерта, а банката по това време е затворена.“

Тя отиде да развали банкнотата и сподели наблюденията си с бакалина. Тази злополучна банкнота, умножена няколкократно от клюкарките в квартала, даде повод на какви ли не предположения.

През един от следващите дни, докато Жан Валжан режеше дърва в коридора по риза, а Козет го наблюдаваше, бабичката, сама в стаята, опипа редингота и й се стори, че вътре шумят сгънати хартии. Освен това в джобовете му тя откри голям портфейл, нож и — съмнителна подробност — няколко разноцветни перуки.

Жан Валжан беше свикнал да дава милостиня на един просяк, който седеше върху плочата на изоставения кладенец близо до черквата „Сен-Медар“. Понякога дори го заговорваше.

Една вечер, когато минаваше оттам с Козет, той се приближи до него и пусна в ръката му обичайното петаче. Просякът внезапно вдигна глава, погледна Жан Валжан и тутакси сведе очи. Това стана светкавично бързо. Жан Валжан изтръпна. Той отстъпи ужасен. Сторило му се бе, че зърва не безстрастното лице на просяка, а друга, ужасна и добре позната физиономия.

„Не може да бъде! Полудявам ли?“ — помисли си Жан Валжан, но се прибра много смутен.

На другия ден отиде там, заговори просяка и установи, че си беше той, а не някой друг.

Жан Валжан се успокои. „Как можах да видя в него Жавер! Трябва да не съм в ред!“

Няколко дни по-късно, трябва да беше осем часа вечерта, той тъкмо караше Козет да срича, когато някой внезапно отвори и затвори вратата на плевника. Необяснимо събитие. Старицата си лягаше, щом се стъмнеше. Той направи знак на Козет да мълчи. Духна свещта и застана нащрек в тъмното.

Стъпките изтрополиха по стълбата, после се спряха пред стаята му. Дупката на ключалката беше осветена. Минаха няколко минути. Светлината се отдалечи, но стъпки не се чуха. Човекът, който бе подслушвал, беше събул обувките си.

Жан Валжан не можа да мигне цялата нощ. Призори трепна от изскърцването на врата в коридора. После долови същите мъжки стъпки. Скочи и долепи око до дупката на ключалката. Действително мина някакъв мъж. Лицето му не се различаваше, но когато стигна до стълбата, снопът лъчи, проникващ през шпионката, го открои и Жан Валжан го видя ясно в гръб. Мъжът беше висок, облечен в дълъг редингот, с дебел бастун под мишница. Жан Валжан разпозна застрашителните плещи на Жавер.