Виктор Юго - Клетниците

Той се втурна напред, но стигна до стена. Пак се наложи да завие надясно или наляво. Погледна надясно: ясно личеше дъното на сляпа уличка.

Погледна наляво. Улицата беше отворена и малко по-далеч се сливаше с друга. Явно спасението беше натам. Но тъкмо когато се канеше да свие наляво, той различи на пресечката тъмна неподвижна фигура. Очевидно там стоеше на пост човек, който му преграждаше пътя. Жан Валжан се дръпна назад.

Намираше се в квартала Малкия Пикпюс. Градини, манастири, складове, блата. Раздалечени една от друга къщи и дълги зидове, високи колкото тях. Така изглеждаше този квартал през миналия век. Днес той изобщо не фигурира на картата на Париж. Малкият Пикпюс включваше две улички във форма на „V“ — улица Пикпюс и улица Полонсо. В двата си края те бяха съединени с хоризонтална пречка — улица Дроа-Мюр. Тази улица от едната си страна продължаваше без изход и се наричаше задънената уличка Жанро. Точно там се намираше Жан Валжан. Черният силует, който бе забелязал, стоеше на ъгъла на улица Дроа-Мюр и малката улица Пикпюс.

Какво да стори?

Нямаше време да се върне назад. Жавер явно познаваше лабиринта от улички в този квартал и беше завардил изхода им. Жан Валжан разгледа сляпата уличка. В дъното й — стена. Погледна и малката уличка Пикпюс. Накрая й — охрана. Върнеше ли се назад, щеше да се натъкне на движещите се сенки, които безспорно бяха Жавер и придружаващите го полицаи. Той погледна отчаян небето.

За да разбере читателят следващите страници, той трябва да си представи добре улица Дроа-Мюр. От дясната си страна тя беше заградена с бедняшки къщи чак до малката улица Пикпюс, а отляво имаше само едно здание със строги очертания, с няколко пристройки, които постепенно се извишаваха откъм малката улица Пикпюс. Така че сградата беше по-ниска откъм улица Полонсо. На ъгъла тя се снишаваше до самия зид. Зидът образуваше дълбока вдатина, чиито два ъгъла бяха скрити от погледите, независимо дали се гледа откъм улица Дроа-Мюр или откъм улица Полонсо. Над вдатината се подаваха клоните на липа. Мрачната сграда, която изглеждаше самотна и необитаема, страшно изкушаваше Жан Валжан. Той си помисли, че успее ли да проникне в нея, сигурно ще намери спасение.

Минутите течаха. Трябваше да побърза.

В този миг той чу в далечината глух, отмерен тропот. Осмели се да погледне иззад улицата. Седем-осем войници, строени във взвод, завиваха по улица Полонсо. Напредваха бавно и предпазливо. Начело на групата той различи Жавер. Явно беше, че претърсват бавно и внимателно всички входове и чупки по стените; след най-много четвърт час щяха да бъдат при него. Ужасен миг. Само няколко минути го деляха от бездната, която за трети път щеше да се раззине за него. При това го застрашаваше не само каторга. Щеше завинаги да загуби Козет.

Имаше само един изход. Между другите си средства за самозащита, той се бе усъвършенствал, както може би читателят си спомня, в невероятното изкуство да се покатери по ъгъла на някоя стена без стълба, без куки, само с мускулите си, облягайки се на тила, раменете, хълбоците и петите чак до шестия етаж, ако се наложеше. Стената беше висока около осемнадесет стъпки. Единствената трудност беше Козет: Да я вземе на гръб беше немислимо. И през ум не му минаваше да я изостави.

Трябваше му въже. Но откъде да го намери посред нощ на улицата?

Отчаяният му поглед се спря на стълба на фенера в задънената уличка. В онази епоха светилният газ не беше още въведен в уличното осветление на Париж. Щом се мръкнеше, запалваха тук-там фенери, които изкачваха и сваляха с помощта на въжета; макарата с въжето се намираше в малко долапче под фенера.

В напрежението на борбата на живот и смърт Жан Валжан пресече тичешком улицата, изкърти с ножа си долапчето и се върна при Козет с въже в ръка.

— Татко — промълви тихичко детето, — страх ме е. Кой идва оттам.

— Шт! — отвърна нещастникът. — Тенардиерица.

Козет се разтрепера.

— Остави всичко на мене. Не издавай нито звук, за да не те чуе.

След това с отмерени, чевръсти и сигурни движения той развърза връзката си, омота я около телцето на детето, върза я за единия край на въжето, захапа другия, събу обувките и чорапите си, преметна ги през стената и почна да се изкачва по чупката на зданието така спокойно и уверено, както ако имаше стъпала под петите и лактите си. Едва беше изтекла половин минута и той беше върху стената. Козет го наблюдаваше смаяна. Той прошепна: