Виктор Юго - Клетниците

Странникът беше в този миг най-омразният човек на Тенардиерица. Тя не беше в състояние да се преструва като мъжа си. Побърза да прати децата да си легнат и с майчинска загриженост се обърна към жълтия човек:

— Тя днес много се умори. Трябва да си легне.

Козет отнесе Катрин в прегръдките си.

Непознатият беше потънал в мислите си. Останалите посетители се умълчаха. Той им вдъхваше почтителна боязън. От време на време ханджийката отиваше при мъжа си, за да си излее душата.

— Дърто говедо! Какво са го прихванали? Защо се домъкна само да ни тормози? Отде му хрумна да иска това грозилище да си играе, та пък и кукли седна да му купува. Да подарява кукли от четиридесет франка на тая кучка, която бих харизала за четиридесет су! Чавка ли му е изпила ума? Пощръклял ли е този шантав старик?

— Защо се вълнуваш? — успокояваше я мъжът й. — В цялата работа няма нищо необикновено. На теб ти е приятно детето да работи, а на него му се ще то да играе. Има ли право? Има. Пътникът може да прави каквото пожелае, стига да плаща. Какво ти става на тебе? Дори малоумен да е, не ти влиза в работата. Защо се пениш, когато той има пари?

Господарски тон и кръчмарски довод, нетърпящи възражение.

Клиентите се разотидоха. Кръчмата опустя. Огънят угасна, но пришелецът продължаваше да стои на мястото си в една и съща поза. Откакто я нямаше Козет, не беше промълвил нито дума.

— Така ли смята да прекара нощта? — мърмореше недоволно жената.

Когато часовникът отзвъни два часа след полунощ, тя се призна за победена и каза на мъжа си:

— Прави каквото щеш. Аз си лягам.

Мъжът й седна на една маса и се зачете във вестника си. Измина още един час така. Гостът не мръдна. Тенардие се изкашля и стана. Той се приближи до непознатия и се осмели да попита:

— Няма ли да си отдъхнете, господине?

„Да си легнете“ му се стори много фамилиарно и недостатъчно любезно. „Да си отдъхнете“ изразяваше уважение. Освен това подобни думи притежават тайнственото свойство да раздуват на сутринта сметката на клиента. Стая, в която „си лягаш“ струва двадесет су, цената на стая, в която „си отдъхваш“ може да се качи и до двадесет франка.

— Да, да. Къде е конюшнята ви?

— Господине, ще ви отведа в стаята ви.

Тенардие го заведе в една стая на първия етаж, наредена разкошно с мебели от акажу, креват като лодка и завеси от червено хасе.

— Какво е това? — попита пътникът.

— Сватбената ни спалня. Пазим я за редки гости. Ние спим оттатък.

— В конюшнята щеше да ми е по-добре — каза студено пътникът.

Тенардие се престори, че не е чул нелюбезната му забележка.

Той запали две нови свещи върху камината, в която гореше буен огън. Под стъклен похлупак върху камината, беше поставена сребърна диадема и портокалови цветчета.

— А това какво е? — попита пришелецът.

— Сватбеният накит на жена ми.

Непознатият огледа накита с поглед, който сякаш казваше: „Нима това чудовище е било някога невинна девойка?“

Впрочем Тенардие не казваше истината. Той бе наел къщата мобелирана и бе купил на безценица сватбения накит, защото бе сметнал, че придава изтънченост на съпругата му и порядъчен изглед на заведението.

Тенардие се оттегли в стаята си. Жена му не беше заспала.

— Да знаеш, че утре изхвърлям Козет!

— Много си се засилила — отвърна й хладно Тенардие.

Останал сам, пътникът сложи в един ъгъл на стаята пакета и бастуна си. После свали обувките си, взе една свещ и излезе. Пресече коридора и стигна до стълбището. До ушите му долетя слаб шум, който приличаше на детско дишане. Той тръгна по посока на шума и дойде до триъгълната дупка под стълбата. Там сред всевъзможни издънени кошници и счупени гърнета, в праха и паяжините имаше постеля. Ако изобщо може да се нарече така изтърбушеният сламеник и изпокъсаното одеало. Ни помен от чаршафи. Сламеникът беше сложен направо върху каменните плочи. На такова легло спеше Козет.

Тя бе заспала дълбоко, както си беше облечена. Зиме не се събличаше, за да мръзне по-малко. Тя притискаше до себе си куклата.

През отворената врата до жалката й спалня се виждаше доста обширна тъмна стая. В дъното зад стъклената врата се белееха креватчетата на Епонин и Азелма, а до тях се забелязваше кошчето на момченцето, което се беше драло цялата вечер.

Непознатият се канеше да се оттегли, когато погледът му попадна на камината. В нея нямаше огън, но нещо друго привлече вниманието му: две прелестни детски обувки. Мъжът си припомни останалия от памтивека обичаи децата да слагат в навечерието на Коледа обувката си в камината, надявайки се, че добрата фея ще пусне в нея някакъв подарък.