Виктор Юго - Клетниците

— Само ти ли си?

— Да, господине. Но има още две момиченца, Понин и Зелма.

— Кои са те?

— Госпожичките на госпожа Тенардие.

— А какво правят те?

— О! — въздъхна детето. — Те си имат хубави кукли, всякакви лъскави играчки. Играят си, забавляват се.

— Целия ден ли?

— Да, господине.

— Ами ти?

— Аз работя.

— Целия ден?

Детето вдигна големите си очи, в които беше назряла една сълза, невидима в нощта и отвърна тихо:

— Да, господине.

После помълча малко и додаде:

— Понякога, когато нямам работа и ако ми позволят, и аз си играя.

— На какво?

— Както мога. Само че си нямам играчки. Имам само една оловна сабя, голяма ей толкова — и детето показа малкото си пръстче.

— Сигурно никак не реже?

— Как не, господине. Реже салата и главите на мухите.

Стигнаха до селото. Когато наближиха кръчмата, детето плахо докосна ръката му.

— Съвсем близо сме до нас, няма ли да ми дадете ведрото?

— Защо?

— Госпожата ще ме бие, ако види, че друг ми го носи. След миг те се озоваха пред вратата на ханчето.

— А, ти ли си — кресна Тенардиерица, като видя Козет. — Къде се губиш досега?

— Госпожо, един господин иска да пренощува у нас.

Мимолетна метаморфоза, присъща на всеки ханджия: Тенардиерица тутакси смени сърдитата си гримаса с любезна усмивка. Тя алчно огледа новодошлия.

— Вие ли, господине?

— Да, госпожо.

Учтивият му поздрав, малкото багаж и скромното облекло заличиха мигом усмивката й.

— Влезте, старче.

Тя се допита с поглед до мъжа си. Той й отговори с гримаса, която означаваше: голтак и половина. Тенардиерица възкликна:

— Много съжалявам, старче, но нямаме вече място.

— Подслонете ме където обичате. Ще си платя като за стая.

— Четиридесет су.

— Прието.

— Ами че нали стаите ви струват по двадесет су? — прошепна един колар на Тенардиерица.

— За бедни толкова — отвърна му полугласно тя. — Подбиват реномето на заведението.

Междувременно мъжът сложи пакета и тоягата си и седна. Той наблюдаваше детето с необяснимо внимание.

Козет беше грозна. Ако беше щастлива, може би щеше да бъде хубава. Вечно тревожното й личице беше сбръчкано. Беше неимоверно мършава. Дрехите й, жалки дрипи, будеха ужас зиме. На места прозираше кожата й, осеяна със сини петна, следи от съприкосновението й с Тенардиерица. Целият външен вид на детето издаваше само едно — страх. Дълбоко в зениците й тлееше затаен ужас.

Внезапно Тенардиерица извика:

— Добре че се сетих! Ами хляба?

Козет се измъкна изпод масата. Прибягна до обичайния изход на вечно изплашените деца: излъга.

— Фурната беше затворена.

— Ще разбера дали е вярно. Ако лъжеш, мисли му, а сега върни ми петнадесетте су.

Козет пъхна ръчичка в джоба, вътре нямаше нищо.

— Ей, оглуша ли? — сопна й се Тенардиерица. Горкото момиченце се вкамени.

— Да не си изгубила парите? Или си наумила да ми ги задигнеш? — и тя посегна към камшика, закачен до огнището.

Този жест опомни Козет и тя намери сили да извика:

— Милост, госпожо! Няма вече да правя така!

Тенардиерица откачи камшика.

Но през това време мъжът неусетно бръкна в джоба си и пусна една монета на пода.

— Извинете госпожо — намеси се той. — Преди малко една монета се изтърколи от джоба на момиченцето. Ето ви я.

Монетата не беше същата, защото беше от двадесет су, но замяната беше изгодна и затова Тенардиерица каза:

— Да, тази е.

В това време в кръчмата влязоха Епонин и Азелма, прелестни момиченца с лъскави плитки, чисти, пълнички, сочни и здрави, да ти е мило да ги гледаш. Бяха облечени топло и с вкус. Държаха се господарски. Майката ги посрещна с гордост и обожание.

Децата се настаниха до огнището и заиграха с куклата си. Козет вдигаше сегиз-тогиз очи от плетката и се заглеждаше мрачно в тях. Куклата беше извехтяла и олющена, но тя се струваше възхитителна на Козет, която никога не бе имала „истинска“ кукла. Тенардиерица забеляза, че детето зяпа момиченцата, вместо да работи и кресна:

— Ах, пипнах ли те! Така ли ми работиш? Ще те оправя аз тебе!

Чужденецът се обърна към нея:

— Какво толкова е станало? Нека се позабавлява.

Един голтак да дръзне да изразява волята си! Тя възрази остро:

— Трябва да работи, щом яде. Не я храня, за да се помайва.

— Колко може да струват тия чорапи, когато бъдат готови?

— Тридесет су.

— Ще ми ги дадете ли за пет франка?