Виктор Юго - Клетниците

— Няма нищо.

— Съжалявам. Обрали са ме. Щяха да бъдат ваши. Вие ми спасихте живота. Как се казвате?

— Сержант Тенардие.

— Няма да забравя това име. А вие запомнете моето. Казвам се Понмерси.

Жан Валжан беше арестуван отново. Читателят няма да ни се сърди, ако отминем скръбните подробности около арестуването му. Той смени предишния си номер в каторгата. Стана номер 9430.

Към края на месец октомври същата година след силна буря жителите на Тулон наблюдаваха кораба „Орион“ при прибирането му в пристанището. Големият морски съд направи силно впечатление. Появяването на военен кораб винаги предизвиква голямо любопитство.

Една сутрин тълпата стана свидетелка на необикновено произшествие. Матросът, който трябваше да хване горния край на голямото марсово платно вдясно, загуби равновесие. Той се олюля, завъртя се около реята, разпери ръце над бездната. Падайки, той се улови за въжената стълба под реята и увисна на нея. Морето шумеше под него на шеметна дълбочина.

Страшно рисковано беше да му се притекат на помощ. Нито един от моряците не се осмеляваше. Нещастният матрос почна да отмалява. Всички очакваха мига, когато ще изпусне въжето и се извръщаха, за да не видят падащото му тяло.

Изведнъж някакъв мъж се покатери по въжетата, ловък като пантера. Носеше червена риза, значи беше каторжник. Имаше зелено кепе, значи беше осъден до живот. Действително един каторжник бе поискал от офицера разрешение да жертва живота си, за да спаси матроса. После с един удар на чука бе счупил звеното на веригата си и се бе спуснал към мачтите с въже в ръка.

Озова се с главозамайваща бързина на реята. Измина я тичешком. Когато стигна до края, завърза единия край на въжето и се плъзна надолу по него. Сега над бездната висяха двама души вместо един. Каторжникът напомняше паяк, който се готви да улови муха. Само че този паяк носеше живот, а не смърт.

Каторжникът ловко омота въжето около моряка, като бе държеше само с една ръка. После се покатери по въжето и издърпа моряка върху реята. Закрепи го за малко, за да се съвземе и го понесе на ръце по реята до мачтите, където го остави в ръцете на другарите му.

Тълпата започна за ръкопляска.

— Да се помилва! Да се помилва! — раздаде се единодушен трогнат вик.

А каторжникът реши да се завърне незабавно на работа. Плъзна се между въжата и се затича по долната рея. Всички го следяха с очи. Било от умора или виене на свят, походката му стана колеблива. Изведнъж тълпата нададе вопъл. Каторжникът се подхлъзна и падна в морето.

Четирима души скочиха бързо в една лодка. Каторжникът не се показа на повърхността. Изследваха дъното, гмуркаха се. Не намериха и трупа му. Оповестиха смъртта му с няколко реда в тулонския ежедневник.

Монфермей се намира на високо плато. Там се живееше сред селско изобилие и простота, само водата не достигаше, защото платото беше безводно. Ходеха за нея доста надалеч. Единият край на селцето черпеше вода от бистрите езерца в гората, а другият — от малко изворче близо до пътя за Шел, на четвърт час от Монфермей.

Затова снабдяването с вода беше тежък проблем за всяко домакинство. Аристокрацията, към която спадаше и ханчето на Тенардие, плащаше по един лиар на старчето, което доставяше вода. Но то работеше само денем и мръкнеше ли се, ако някой останеше без вода, трябваше да ходи чак до изворчето.

Ходенето за вода беше постоянният кошмар за клетото създание, малката Козет, която читателят навярно не е забравил.

Спомняте си, че Тенардие използваха двояко Козет — караха майката да им плаща скъпо и прескъпо, а детето да им слугува. Затова когато майката престана да плаща, те не изпъдиха детето. То им заместваше всяка прислуга. И понеже настръхваше от ужас при мисълта да отиде нощем до извора, то зорко бдеше в къщата да има винаги вода.

Тази година Коледа беше отпразнувана много тържествено в Монфермей. Зимата беше мека. По главната улица бяха издигнати сергии и весело оживление изпълни селото. Имаше фокусници, а даже и менажерия.

В навечерието на Коледа няколко колари пиеха в кръчмата на Тенардие. Тенардиерица наглеждаше вечерята, а мъжът й бистреше политика с посетителите. Козет стоеше на обичайното си място: под масата. Обула на бос крак дървени обувки, тя плетеше на светлината на огнището. От съседната стая долиташе весело детско чуруликане: смееха се Епонин и Азелма. От време на време проплакваше дете вътре в къщата. Момченцето на Тенардие. Майката не го обичаше. Тенардие измърморваше: