Виктор Юго - Клетниците

— Синчето ти врещи. Иди виж какво иска.

— Ами — отвръщаше тя, — до гуша ми е дошло.

Изоставеното момченце продължаваше да се дере в нощта.

Досега нашият читател зърна двамата Тенардие само в профил. Дойде час да огледаме тази двойка от всички страни.

Той бе прехвърлил петдесетте, а тя наближаваше четиридесет години. Тя въртеше цялото домакинство и беше всичко в този дом — и слънце, и буря, и дявол. Единствената й прислужница беше Козет. Мишле на служба при слон. При гласа на Тенардиерица всичко трепереше — стъкла, мебели и хора. Хамалин във фуста. Чуеха ли я как говори, казваха:

— Стражар.

Видеха ли я как пие, решаваха:

— Колар.

Забележеха ли как се отнася с Козет, заключаваха:

— Палач.

Когато спеше, един зъб стърчеше извън устата й. Тенардие беше дребен, мършав, хилав, кокаляв, с остри черти и плешива глава. На вид болнав, но с цветущо здраве. Измамничеството му започваше с външността му. Усмихваше се за всеки случай и винаги се държеше вежливо. Гледаше като невестулка. Никога не се напиваше. Често произнасяше имената на Волтер, Ренал Парни и беше с една дума философ-любоджоб. Съществува и такава пасмина. Разкрасявайки случката при Ватерло, разказваше, че като сержант от кавалерийски полк сам срещу цял ескадрон хусари прикрил със собственото си тяло и спасил под картеча опасно ранен генерал. Затова беше окачил над вратата си ярката фирма. Местните жители наричаха заведението му „кръчма на сержанта от Ватерло“.

Забъркана съвест, безреден живот.

Малкият капиталец, състоящ се от чужди кесии, часовници, златни пръстени и сребърни кръстове, прибрани от засетите с мъртъвци бразди, му помогна да отвори ханчето, но не беше неизчерпаем.

Имаше само един стремеж — да забогатее, но не му се удаде. Липсваше достоен театър за неговата дарба. В Швейцария или в Пиринеите би станал милионер, но съдбата го бе вързала в Монфермей.

Двамата заедно, мъжът и жената, представляваха грозен и страшен впряг: коварство и бяс, свързан за цял живот.

И между тези, две същества — Козет, обект на двойния им гнет. Търпеше жестоки побоища по вина на жената и ходеше боса зиме по вина на мъжа. Нито капка жалост отникъде. Свирепа господарка, зъл господар. Ханчето на Тенардие беше паяжина, омотала треперещата Козет. Нейното зловещо слугуване даваше идеална представа за подтисничество. Тя напомняше муха в служба на паяци.

Пристигнаха още четирима пътници. Козет беше потънала в тъжни мисли. Вече беше тъмна нощ. Наложило се бе да напълнят непредвидените кани и шишета в стаите на новодошлите и водата в казанчето се беше привършила.

Едно я успокояваше. В ханчето не се консумираше много вода.

Козет броеше минутите. Какво не би дала да се съмне по-скоро.

Внезапно в кръчмата влезе един от търговците и каза сърдито:

— Не сте напоили коня ми!

— Не може да бъде, напоен е — отвърна Тенардиерица.

— Аз пък ви казвам, че не е, стопанке.

Козет се измъкна изпод масата.

— Разбира се, господине. Конят ви е напоен. Той изпи цялата кофа.

Козет лъжеше.

— Я го виж това дребосъче! Устата му на мляко мирише, а лъже като дърто. Той пръхти по особен начин, когато е жаден.

Козет добави едва чуто с прегракнал от уплаха глас:

— Дори много хубаво се напи.

— Хайде, хайде! Без дрънкане. Дайте вода на коня ми и толкова!

— Няма що, човекът си е прав — съгласи се Тенардиерица. — Щом конят е жаден, трябва да се напои.

После се огледа наоколо.

— Ами къде се дяна онази гадина? Я излизай оттам!

Козет изпълзя от убежището си.

— Госпожица куча щерко, веднага да напоиш коня!

— Няма вода, госпожо — промълви детето.

— Какво още чакаш — кресна жената и разтвори широко вратата. — Иди да налееш! На извора нали има?

Козет наведе глава и взе празното ведро, по-голямо от нея.

— На ти, госпожица жабо, петнадесет су да вземеш на връщане хляб от фурната.

Козет пъхна монетата в джобчето на престилката си и излезе.

Сергиите се проточваха чак до ханчето на Тенардие. В последната барачка, издигната точно срещу кръчмата, продаваха играчки. Тя цялата искреше от станиол и евтини блестящи дрънкулки. Съвсем отпред търговецът беше изложил голяма кукла с розова рокля, истинска коса и очи от емайл. В цял Монфермей не се бе намерила толкова богата и щедра майка, която да я купи за детето си.

Колкото и печална да беше, Козет не можа да не се полюбува на „дамата“, както я наричаше тя вътре в себе си. Горкото дете застина от възхищение. Барачката му се стори дворец, а куклата видение. Колкото повече гледаше, толкова повече се прехласваше. Струваше й се, че вижда рая.