Виктор Юго - Клетниците

Вечеря с доста голяма охота. Едва когато се прибра в стаята си, се вглъби в мислите си.

Разгледа положението и то му се стори толкова чудовищно и невероятно, че стана и воден от необяснима тревога, заключи с резето вратата си. Залостваше я срещу ударите на съдбата.

Малко след това духна свещта. Тя го смущаваше. Някой можеше да го види.

Уви! Този, когото искаше да прогони, беше влязъл; този, когото искаше да заслепи, го гледаше. Призракът на неговата съвест.

И все пак в първия миг се почувствува сигурен и сам. Овладя се и се замисли.

„Какво ме връхлетя? Кой може да бъде този Шанматийо и наистина ли толкова ми прилича? Колко спокоен си бях вчера, колко далеч от всяко съмнение! Какво да правя?“

Буря бушуваше в него. Мозъкът му не побираше мислите му: те се плискаха като вълни и той стискаше с две ръце челото си, за да ги задържи.

Независимо от дълбоко нравственото си съществуване през последните години, всичките му постъпки се свеждаха до трапа, който бе изкопал, за да зарови в него името си. През безсънните си нощи се беше стряскал само от едно — да не би да чуе някога отново това име. Съзнаваше, че това би означавало край на всичко, че то ще пръсне като дим новия му живот, а може би и новата му душа вътре в него. Какъв кошмар! Струваше му се, че е на ръба на бездната и вижда в мрака друг човек, когото съдбата тласка вместо него в пропастта. За да се затвори тази раззинала паст, някой трябваше да падне в нея. Или той, или другият.

Достатъчно беше да не се намесва и щеше да падне другият. Стига само да остави хората да запечатат над главата на Шанматийо камъка на безчестието, който се спуска като надгробна плоча, за да не се вдигне никога, самият той ще запази мястото си в обществото и няма да бъде застрашен вече от нищо.

„От какво се боя? Нали съм спасен? Край на всички тревоги! Този Жавер, който беше подушил кой съм, погна друг дивеч и загуби напълно следите ми! И всичко стана без моя намеса! Какво трагично има тук? Провидението е пожелало така. Такава е явно волята му. Колелото на съдбата е завъртяно, нека се върти! Провидението си знае работата.“

Така се допитваше той, наведен над бездната на собствената си душа. Закрачи из стаята. Каза си още веднъж: „Хайде, няма какво да му мисля повече. Жребият е хвърлен!“

Но не изпита никакво облекчение. Напротив.

Както не можем да попречим на морето да се връща към брега, така не можем да попречим и на мисълта да се връща към един и същ натрапчив въпрос. Морякът нарича това прилив, виновният — угризение.

И той пак поднови мрачния диалог, в който беше и говорещ, и слушател. Призна пред себе си, че доводите, които беше привел мислено, бяха чудовищни. Изводът му, че колелото на съдбата е завъртяно, бе направо недопустим. Та нали ако се разсее това заблуждение, би извършил най-отвратително престъпление? Той плю от погнуса. Каква цел бе преследвал досега? Да заблуди полицията като скрие името си или да стане отново честен и добродетелен? Та нали именно това, второто, му бе повелил епископът? Да затвори вратата на миналото си. А нямаше ли да я разтвори широко, извършвайки мерзка постъпка? Да ограби съществуването на друг човек! Да го превърне в жив мъртвец, да го хвърли в преизподнята, която носеше името каторга? Само предавайки се в ръцете на правосъдието и спасявайки човека, станал жертва на трагично недоразумение, той щеше да завърши истински духовното си възраждане и завинаги да затвори вратите на миналото. Падайки привидно в него, всъщност щеше да го напусне завинаги. Беше длъжен да стори това. Макар монсеньор Биенвеню да не беше вече между живите, той чувствуваше втренчения му поглед и съзнаваше, че занапред кметът Мадлен с всичките си добродетели ще му вдъхва отвращение, а каторжникът Жан Валжан ще се издига чист и достоен за възхищение пред неговия взор.

Уви! Той трябваше да отиде в Арас и да разкрие истинския Жан Валжан, като освободи мнимия! Това беше възможно най-голямата жертва, най-трудната победа, но тя се налагаше. Горчива участ! За да бъде истински добродетелен, трябваше да бъде опозорен в очите на хората!

За пръв път си даде сметка, че двата принципа, ръководили досега живота му, бяха всъщност много различни. Единият беше неизменно положителен, но другият беше податлив на опорочаване. Единият означаваше себеотрицание, а другият — себелюбие.

Стремежът към лична сигурност, като държи в тайна името си, се бореше със стремежа към истинска добродетелност. И той чувствуваше, че благородното начало взема връх.