Виктор Юго - Клетниците

— Какво разбирате вие под добър кон?

— Да може да извърви двадесет левги за един ден.

— Охо! Впрегнат в кабриолет?

— Да. Като извърви и обратния път.

— Без почивка?

— Ако се наложи, трябва да тръгнем на следващия ден.

— Имам точно това, което ви е нужно. Бялото конче. Дребна местна порода. Огън и пламък. Само че не търпи седло. Всеки с нрава си. Виж да тегли, може, но да носи, не ще и не ще.

— А ще измине ли разстоянието?

— За по-малко от осем часа, но при известни условия.

— Кажете.

— Трябва да го оставите да си почине един час по средата на пътя. Да стоите до него, докато си изяде зоба, за да не би прислужникът да му го открадне.

— Бъдете спокоен, ще стоя до него.

— Ще ми платите по тридесет франка на ден и ще пътувате в открита двуколка, за да не изморите много кончето!

— Съгласен съм.

— Размислили ли сте, че е още зима?

Господин Мадлен не отговори.

— Че може да завали?

Господин Мадлен каза:

— Колата и конят да бъдат утре пред вратата ми в четири и половина часа сутринта.

— Разбрано. Добре че се сетих, докъде ще пътува господин кметът?

Чичо Скофлер мислеше за това още от самото начало, но не беше удобно да любопитства.

— Здрави ли са предните крака на кончето? — попита господин Мадлен.

— Да, но трябва да го придържате по нанадолнищата. Ще има ли нанадолнища там, където отивате?

— Бъдете пред вратата ми точно в четири и половина — каза в отговор чичо Мадлен.

Фламандецът остана с пръст в устата, както се казва. Господин Мадлен беше забравил върху камината му листчето с цифрите. Фламандецът го проучи внимателно.

— Пет, шест и осем и половина. Напомня спирките на пощенската кола — каза той на жена си. — Струва ми се, че отгатнах.

— Как така?

— Оттук до Един — пет левги, от Един до Сен-Пол — шест, а оттам до Арас — осем и половина. Той отива в Арас.

Така прозорливият чичо Скофлер задоволи любопитството си.

Читателят навярно е отгатнал, че господин Мадлен не беше никой друг, а Жан Валжан.

Ние надзърнахме вече веднъж в дълбините на неговата съвест. Дойде време да погледнем още веднъж в нея. Не без трепет правим това. Има само една гледка, по-величествена от морето — небесната вис; има само една гледка, по-величествена от небето — дебрите на човешката съвест. Мрачно зрелище представлява безкраят, който човек носи в себе си, като съпоставя отчаян стремежите си и действителните си дела.

Остава ни да добавим малко към онова, което знаем след срещата му с Малкия Жерве. Видяхме, че стана друг човек.

В него се извърши не само коренна промяна, но истинско преображение.

Той успя да заличи следите си, продаде сребърните прибори, като запази свещниците, прекоси цяла Франция и дойде в Монтрьой-сюр-мер, надявайки се, че втората половина на живота му ще изкупи първата. И заживя спокойно, без опасения, загрижен само за две неща: да запази в тайна името си и да прекара в благочестие живота си. Тези две стремления се сливаха в едно за него и ръководеха всичките му постъпки. Понякога те бяха в разногласие. Така например, противно на всяко благоразумие беше запазил свещниците на епископа и сложи траур за него, интересуваше се от малките савойчета и спаси живота на стария Фошльован, въпреки намеците на Жавер. Когато възникнеше такова противоречие между двата му ръководни принципа, той без колебание жертваше личната си сигурност в името на добродетелността.

Но никога досега тези два принципа не се бяха вкопчили в толкова жестока схватка. В мига, когато прозвуча отново името, което беше погребал под толкова гъст мрак, той се стъписа, зашеметен от зловещата прищявка на съдбата и се наведе като дъб под напора на приближаваща буря. Черни облаци, натежали от светкавици и мълнии, надвиснаха над него. Докато слушаше Жавер, първата му мисъл беше да изтича незабавно, да освободи невинния Шанматийо и да влезе в затвора на негово място. Изпита остра болка, както при рязане на жива плът. Скоро обаче той подтисна този великодушен порив и отстъпи малодушно.

В първите минути победи инстинктът за самосъхранение. Той събра набързо мислите си, заглуши чувствата си, съобрази се с опасното присъствие на Жавер, отложи всяко решение и си възвърна самообладанието като воин, който се навежда да вземе щита си.

Целият ден остана в това състояние: в душата му вихър, на лицето — дълбоко безстрастие. Взе само някои „предохранителни мерки“. Съзнаваше смътно, че може би ще трябва да отиде в Арас. Макар и да не беше решил още дали ще пътува или не, каза си, че понеже е вън от подозрение може безпрепятствено да проследи лично развоя на събитията. Затова задържа двуколката на Скофлер, та да бъде готов за всеки случай.