Виктор Юго - Клетниците

Тенардие се смая.

— Дума да не става! — каза той на жена си. — Няма да изпускам детето. Ето че нашата Чучулига ще се превърне в дойна крава. Сигурно някой хапльо се е влюбил в майката.

Той отговори с умело нагласена сметка за петстотин и няколко франка.

Господин Мадлен незабавно прати още триста франка и писа: „По-скоро доведете Козет.“

— Да има да взема! — възкликна Тенардие. — Това дете не е за изпускане.

А между това състоянието на Фантин не се подобряваше. Тя все още беше в болницата.

Господин Мадлен я навестяваше два пъти дневно и при всяко негово посещение тя го питаше:

— Скоро ли ще видя Козет?

— Не е чудно още утре сутринта. Тя може да пристигне всеки миг. Аз я чакам — отговаряше той.

И бледото лице на майката просияваше.

— Ах, колко щастлива ще бъда!

Болестта, която Фантин влачеше отдавна, се разрази бурно. По онова време туберкулозата все още вземаше много жертви. Лекарят прислуша Фантин и поклати глава.

— Е, какво ще кажете? — попита господин Мадлен.

— Нали има дете, което иска да види? — каза в отговор лекарят.

— Да.

— В такъв случай побързайте да й го доведете. Господин Мадлен изтръпна.

— Какво каза лекарят? — попита Фантин. Господин Мадлен се опита да се усмихне.

— Каза да доведем бързо детето ви, защото това ще ви излекува.

— О! — възкликна Фантин. — Той е прав! Но какво ги прихваща тия Тенардие, та не пращат Козет? О, тя ще дойде! Щастието е вече съвсем близко!

Тенардие обаче „не изпускаше“ детето. Той привеждаше хиляди неоснователни доводи.

— Ще изпратя някого да доведе детето — реши чичо Мадлен. — А ако се наложи, сам ще отида.

Той накара Фантин да подпише следното писмо:

„Господин Тенардие,

Предайте Козет на приносителя. Всички дребни задължения ще ви бъдат изплатени.

Приемете моите почитания

Междувременно се случи важно събитие. Колкото и старателно да издялваме тайнствения каменен блок, който представлява нашия живот, черната жилка на съдбата винаги излиза на повърхността му.

Господин Мадлен се занимаваше една сутрин в кабинета си с някои спешни административни въпроси, които искаше да уреди преди да замине за Монфермей. Уведомиха го, че инспекторът Жавер иска да говори с него. При споменаването на това име господин Мадлен не можа да подтисне известно неприятно чувство.

— Да дойде — каза той.

Жавер влезе. Господин Мадлен продължаваше да прелиства някаква папка. Той и не помисли да поздрави Жавер при влизането му и леденото му държане беше обяснимо, защото не можеше да не мисли за горката Фантин.

Жавер поздрави почтително господин кмета, който не го и погледна. Жавер направи две-три крачки и спря. Ако някой го видеше в този миг, би си казал: „Какво ли е станало с него?“

За всеки, който познаваше праволинейната, строга и безпощадна съвест на Жавер, би било очевидно, че той току-що излиза от дълбока душевна криза. Без да промълви нито дума, без да помръдне, с израз на смирение и безропотно подчинение той стоеше като провинен пред съдия. Върху безизразното и непроницаемо като гранит лице се четеше само мрачна печал.

Най-сетне кметът остави перото и се обърна към него.

— Какво се е случило, Жавер?

— Господин кмете, извършено е престъпно деяние.

— Какво?

— Един низш чиновник е проявил най-грубо незачитане към високопоставено длъжностно лице.

— Кой е този низш чиновник?

— Аз.

— А кое длъжностно лице има според вас основание да се оплаче от него?

— Вие.

Господин Мадлен се повдигна от креслото си. Жавер все още не вдигаше поглед от земята.

— Господин кмете, моля ви да поискате от префекта уволнението ми.

— И таз добра! Защо? Каква вина имате спрямо мене?

— Ще разберете, господин кмете.

Жавер въздъхна дълбоко и продължи с печален глас:

— След спречкването ни заради онази уличница бях вбесен и направих донесение против вас.

— Че като кмет съм посегнал на правата на полицията?

— Че сте бивш каторжник. Кметът стана смъртно блед.

Жавер продължи, като все още не вдигаше поглед:

— Бях си въобразил, че е така. Известна физическа прилика, сведенията, които бяхте поискали от Фаврол, огромната ви физическа сила, лекото понакуцване, знам ли и самият аз? Щуротии! Тъй или иначе бях ви взел за един каторжник, който се казваше Жан Валжан. Бях го виждал преди двадесет години, когато служех помощник-надзирател в каторгата в Тулон.