Виктор Юго - Клетниците

Господин Мадлен, който се беше овладял, го попита с безразличен глас:

— И какво ви отговориха?

— Че съм бил луд.

— Така ли?

— Няма как, щом е намерен истинският Жан Валжан. Господин Мадлен възкликна с неподдаващ се на описание глас:

— Така ли?

— Ето как стои работата. Някакъв старик, на име Шанматийо бил задържан за кражба на ябълки, както прескачал един зид. Тикнали го в дранголника, но понеже затворът бил разнебитен, пратили го в Арас. Не щеш ли в араския затвор се намирал бивш каторжник Брьове, който служел сега там като ключар. Щом зърнал Шанматийо, Брьове възкликнал: „Ами че аз го познавам! Това е Жан Валжан!“ Шанматийо се преструва на учуден. „Я не се прави на щур!“ — вика му Брьове. Шанматийо отрича. То се знае, да не е луд. Разчепкват случая и се установява, че същият Шанматийо преди тридесетина години обикалял селата и по-специално Фаврол, като кастрач. После следите му се губят. А какъв е бил Жан Валжан преди каторгата? Кастрач. Къде? Във Фаврол. Още една важна улика. Майчиното име на Жан Валжан било Матийо. Какво по-ясно. За да укрие следите си, щом излязъл от каторгата, почнал да се нарича Шанматийо. Още двама каторжника, осъдени на доживотен затвор го разпознали — Кошпай и Шьонилдийо. Устроили им очна ставка. Точно тогава аз пращам донесението си. Отговарят ми, че съм луд. Следователят ме извика в Арас, доведоха ми този Шанматийо…

— Е, и какво? — прекъсна го господин Мадлен.

На неподкупното лице на Жавер се изписа искрено огорчение.

— Истината си е истина. Колкото и да не ми се иска да призная, онзи човек е Жан Валжан.

— Сигурен ли сте? — попита го тихо Мадлен.

— Напълно! Нещо повече: след като го видях, не мога да се начудя как съм могъл да допусна другото. Извинете ме, господин кмете.

Мадлен го попита неочаквано:

— А онзи човек какво казва?

— Какво има да казва работата му е спукана. Ако е Жан Валжан, налице е рецидив. Очаква го доживотна каторга. Има за какво да се вайка. Но той е подмолен. Прави се, че не разбира и само едно си знае: аз съм Шанматийо, не съм бил в каторгата. Само че няма да мине. Делото ще се гледа утре в Арас и аз съм призован като свидетел.

Господин Мадлен взе пак досието и го запрелиства с вид на много зает човек.

— Достатъчно, Жавер. Всъщност тези подробности не ме засягат. Предстои ми срочна работа.

— Трябва да ви припомня нещо, господин кмете:

— А именно?

— Трябва да бъда уволнен.

— Преувеличавате вината си. Държа да останете на своя пост.

— Господин кмете, в интерес на службата е да дадете пример. Аз ви моля да уволните инспектора Жавер.

— Ще видим.

— В такъв случай ще остана на поста си, докато ми намерите заместник.

Господин Мадлен остана умислен, заслушан в твърдите и самоуверени крачки на отдалечаващия се Жавер.

Не всички събития, за които след малко ще четете, са известни в Монтрьой-сюр-мер, но и малкото, което излезе наяве, остави потресаващ спомен в градчето.

След посещението на Жавер, господин Мадлен, както обикновено, отиде следобед при Фантин. Той извика настрана сестра Симплиция и с развълнуван глас я помоли да се грижи за Фантин. По-късно сестрата си припомни тази подробност. Сестра Симплиция беше тиха, сериозна и сдържана монахиня, която се отличаваше с необикновена физическа и душевна изтънченост. Другата й отличителна черта беше, че тя никога в живота си не беше лъгала, никога волно или неволно не бе казала нещо, което да не е истина. Това ярко подчертаваше нейната добродетел.

Господин Мадлен поговори малко с нея и се приближи до Фантин.

Болната очакваше всеки ден неговото появяваме, както се очаква слънчев лъч, носещ радост и топлина. Тя казваше на сестрите:

— Аз живея истински само когато господин кметът е тук. Този ден тя имаше много силна треска. Щом видя господин Мадлен, попита:

— А Козет?

— Скоро — отвърна й той усмихнат.

Господин Мадлен остана при нея цял час. Забелязаха, че по едно време лицето му съвсем помръкна. Може би защото лекарят се наведе до ухото му и прошепна: „Тя много отпада“.

После господин Мадлен се прибра в кметството и внимателно заразглежда картата на пътищата във Франция, закачена в кабинета му. Той надраска с молив няколко цифри на едно листче.

От кметството отиде чак на другия край на града при един фламандец, чичо Скофлер, който даваше под наем коне и кабриолети.

Завари го да кърпи едно седло.

— Чичо Скофлер, имате ли добър кон? — попита го господин Мадлен.