Виктор Юго - Клетниците

Тогава първият мъж, когото бях заговорил, ми каза: «Къде отивате? Не знаете ли, че отдавна сте мъртъв?»

Отворих уста да му отговоря, но видях, че около мене не беше останал никой.“

Когато се събуди, беше се вледенил. Огънят беше угаснал. Навън беше още черна нощ.

В същия миг на вратата на стаята му тихичко се почука.

— Кой е? — извика със страшен глас той, като цял се разтрепери.

— Господин кмете, скоро ще стане пет часът — обади се старата му вратарка.

— Че какво от това?

— Дойде кабриолетът, господине!

— Какъв кабриолет?

— Двуколката на господин Скофлер.

Настана продължително мълчание. Старицата чакаше. Тя се осмели да попита още веднъж:

— Какво да му кажа, господин кмете?

— Кажете му, че съм готов и ей сега ще сляза.

По онова време пощенските съобщения в Монтрьой-сюр-мер ставаха посредством малки коли от епохата на империята. Те имаха две места — за пощальона и за един пътник. Сандъкът с пощата беше прикрепен отзад, така че колата приличаше на насекомо с крехка предна част и огромно туловище. Тъкмо когато влизаше в града, такава пощенска кола закачи малка двуколка, теглена от бяло конче и много силно удари колелото й. Пощальонът извика на пътника да спре, но той не го чу и профуча в пълен тръс.

Това беше същият човек, който допреди малко се бъхташе сред духовни страдания. Къде отиваше той? Защо бързаше? И сам не знаеше. Потапяше се в нощта като в морска бездна.

Впрочем още нищо не беше решил. Съвестта му продължаваше да се лута, без да намери пристан. Защо отиваше в Арас?

Той си повтаряше мислено съображенията, които го бяха накарали да ангажира тилбюрито на чичо Скофлер: какъвто и да бъдеше изходът, нищо не му пречеше да види със собствените си очи и лично да прецени положението. Отдалеч човек е склонен да преувеличава. В края на краищата все още е господар на съдбата си. Той се вкопчваше жадно в тази мисъл.

Всъщност, ако искаме да кажем цялата истина, той би предпочел да не отива в Арас, но въпреки това отиваше там.

Колкото по-напред го отнасяше двуколката, толкова по-силно нещо вътре в него го теглеше назад.

Когато пристигна в Един, се беше съвсем съмнало. Той спря пред един хан, за да отмори и нахрани кончето.

Прислужникът, който донесе овеса, се наведе, загледа се в колелото и попита:

— Далеч ли ще ходите?

— Защо питате?

— Защото това колело може би е извървяло много път, но няма да измине и четвърт левга повече.

— Какво казвате?

— Истинско чудо е, че не сте се обърнали в някоя канавка.

Колелото действително беше пострадало сериозно.

— Няма ли наблизо майстор-колар?

Коларят видя колелото и се начумери като хирург, който установява, че кракът е счупен.

— Можете ли да го поправите веднага?

— Да, господине.

— Кога ще мога да потегля?

— Утре.

— Трябва да тръгна най-късно след един час.

— Изключено.

— Не може ли вместо да поправяте колелото, да го смените?

— Нямам такова. Колелата се правят по две и не съвпадат току-така.

— Не можете ли да ми дадете под наем някой кабриолет?

— Много хубаво стопанисвате кабриолетите, които ви дават под наем. И да имах, не бих ви дал.

— Нямате ли каква да е каручка, която да ми продадете?

— Нямам.

— Няма що. Ще отида на кон. Разпрегнете моля кабриолета. Вярвам ще се намери седло.

— Разбира се, стига само кончето да търпи седло.

— Вярно, добре, че ме подсетихте. То не търпи седло.

— Никой ли не дава тук кон или кола под наем?

— Никой.

— Няма ли друг колар?

— Не.

Пътникът изпита буйна радост. Очевидно провидението се намесваше в негова полза. Ако не можеше да продължи пътя си, това нямаше да бъде по негова вина. Той си отдъхна. За първи път след посещението на Жавер дишаше свободно и дълбоко.

Каза си, че е сторил всичко, което е по силите му и сега не му остава нищо друго, освен да се върне спокойно назад.

Точно когато реши да се върне, се зададе една старица, придружена от малко момче.

— Господине — обърна се тя към пътника, — това момче ми каза, че сте търсили кабриолет под наем.

— Да, стрино, само че тук няма.

— Как да няма, аз имам — възрази старицата. Мъжът изтръпна. Съдбоносната ръка го стисна отново. Старицата действително имаше под навеса си една тръстикова каручка. Той плати колкото му поискаха, остави своята двуколка на поправка до връщането си и пое по пътя. Беше загубил много време в Един и искаше да го навакса. Кончето си го биваше и теглеше, колкото две, но пътищата бяха лоши и отгоре на всичко все нагорнища. Измина пет левги за четири часа.