Виктор Юго - Клетниците

Прокурорът се обърна към председателя:

— При неясните, но доста ловки отричания на обвиняемия, който иска да мине за малоумен, моля да призовете отново арестантите Брьове, Шьонилдийо и Кошпай, както и полицейския инспектор Жавер, за да установят за последен път, че подсъдимият и каторжникът Жан Валжан са едно и също лице.

Председателят на съда припомни, че Жавер, поради служебни задължения е напуснал града, след като е дал показанията си.

Прокурорът сметна за уместно да ги повтори.

— Жавер е уважаван полицай, известен със своята честност и неподкупност. Чуйте още веднъж показанията му: „Познавам го отлично. Този човек не се казва Шанматийо. Той е бившият много опасен и зъл каторжник на име Жан Валжан. Той изтърпя деветнадесет години каторжна работа, заради кражба с взлом. Пет-шест пъти направи опити за бягство. Освен обира на Малкия Жерве и обира в градината, аз го подозирам и в още една кражба, извършена в дома на покойния дински епископ. Често го виждах, когато бях надзирател в Тулон. Повтарям, че ми е напълно познат.“

Това така уверено и точно изявление като че ли оказа силно въздействие върху публиката и заседателите. Прокурорът настоя да бъдат призовани повторно тримата каторжници.

— Брьове — обърна се председателят към първия от тях, — напрегнете паметта си и ни кажете по съвест дали продължавате да твърдите, че този човек е Жан Валжан?

— Да, господин председателю. Този човек е Жан Валжан. Той постъпи в тулонската каторга през 1796 година и излезе оттам в 1815. Познавам го без сянка от съмнение.

— И тоя си го бива! — промълви Шанматийо. Въведоха Шьонилдийо и председателят се обърна към него с почти същите думи. Шьонилдийо се разсмя:

— Има си хас! Остава и да не го познавам! Та нали пет години бяхме приковани към една и съща верига? Цупиш ли ми се, старче?

— Много добре — измърмори обвиняемият.

— Това е Жан Валжан — потвърди и третият каторжник, на име Кошпай. — Наричахме го още Жан Крика, защото беше много як.

— Знаменито! — възкликна подсъдимият.

Председателят се обърна към него:

— Изслушахте свидетелите. Какво ще кажете?

— Нали ви казвам, знаменито!

— Приключвам разискванията — извика високо председателят.

В същия миг някой зад него се раздвижи. Чу се нечий глас:

— Брьове, Шьонилдийо, Кошпай, погледнете насам!

Всички присъстващи се вледениха от този скръбен и страшен глас. Един мъж, седнал зад съдиите, беше бутнал вратичката, която разделя съдийската трибуна от публиката и беше застанал посред залата. Председателят, прокурорът и още двадесетина души го познаха и възкликнаха едновременно:

— Господин Мадлен!

Това беше действително той. Лампата на писаря осветяваше смъртно бледото му лице. Той леко трепереше. Косите, посивели, при пристигането му в Арас, сега бяха съвсем бели. Побелели бяха за един час, откакто се намираше в залата.

Неописуема сензация. Преди някой да успее да каже нещо, човекът, когото всички наричаха още господин Мадлен, се приближи до свидетелите.

— Не ме ли познавате?

И тримата го гледаха изумени, поклащайки отрицателно глава.

— Господа съдебни заседатели — каза тихо господин Мадлен, — заповядайте да пуснат обвиняемия. Господин председателю, наредете да ме задържат. Човекът, когото търсите, съм аз. Аз съм Жан Валжан.

Всички замряха. В залата пробягна онзи едва ли не благоговеен трепет, който обхваща тълпата, когато тя стане свидетелка на възвишена постъпка.

По лицето на председателя се изписа съчувствие.

— Няма ли лекар тук? — попита той. Прокурорът повтори въпроса му.

Господин Мадлен го прекъсна с нетърпящ възражение глас.

— Благодаря Ви, но съм напълно с ума си. Пуснете този човек, аз изпълнявам дълга си. Аз съм тоя окаян каторжник. Арестувайте ме, нали съм в ръцете ви. Сторих всичко, което беше по силите ми. Пожелах да си намеря място сред почтените хора. Изглежда не е било възможно. Вярно е, че обрах епископа, вярно е, че обрах Малкия Жерве. Ненапразно ви казаха, че Жан Валжан е опасен злодей. Но може би не само той е виновен за това. Чуйте, господа съдии, безчестието, от което аз се опитах да се изтръгна, е пагубно. Каторгата създава каторжника. Размислете малко върху това. Каторгата ме промени. Бях тъп, станах зъл, бях дърво, станах главня. По-късно добросърдечието спаси душата ми, както жестокостта я бе погубила.

После той се обърна към каторжниците и им припомни подробности, които несъмнено доказваха, че ги познава отблизо.