Виктор Юго - Клетниците

В Сен-Пол той разпрегна кончето и стоя до яслата, докато то се назобе. Беше ужасно гладен. Нахвърли се върху яденето, но едва отхапал един залък, остави хляба. Стори му се горчив. Повече не посегна към нищо. Един час по-късно напусна Сен-Пол и се отправи към Тенк на пет левги от Арас.

За какво мислеше по време на пътуването? Сменящите се гледки, които виждаше за пръв и последен път, му навяваха печални мисли. Когато човек пътува, той непрекъснато се ражда и умира. Редуват се светлини и сенки. След всеки проблясък — затъмнение. Гледаш, бързаш, протягаш ръце, за да уловиш мимолетното. Всяко събитие е все едно завой по пътя. И едва опомнил се, ето те стар. Сепваш се: пред тебе мрак. Черният кон на живота е спрял внезапно своя бяг.

Здрач се спускаше, когато влезе в Тенк. Той не се спря. Когато напускаше селото, един кантонер на пътя му каза:

— Конят ви е здравата уморен. Няма да издържи седем левги!

— Как така седем? В разписанието са отбелязани пет!

— Сигурно не знаете, че пътят е в поправка. Трябва да вземете друг, черен път.

— Може би ще се объркам. Не съм от този край.

— Тогава идете в хана и наемете още един кон. А конярчето ще ви преведе.

Пътникът последва съвета му. Половин час по-късно мина през същото място, но вече с два коня. Конярчето седеше на капрата.

— Карай все в тръс и ще получиш двойно по-голям бакшиш! — каза му мъжът.

Но при едно силно тръсване, кобилицата се счупи.

— Да се върнем в Тенк, утре ще продължим — предложи момчето.

— Имаш ли връв и нож? — запита в отговор мъжът. Той отряза един клон и направи нова кобилица. Загубиха още двадесет минути. Часовникът на далечна камбанария прозвъни.

— Колко е часът?

— Седем господине. В осем ще бъдем в Арас.

В този миг нашият пътник за пръв път си помисли, че може би целият този труд е напразен. Та той не знаеше кога се гледа делото! Може би вече е минало. Щеше да пристигне много късно в Арас.

Момчето шибаше конете. Нощта ставаше все по-тъмна.

Най-сетне каручката влезе през широката порта на един хан в Арас. Първата грижа на пътника беше да се погрижи за връщането си. Конярят го увери, че кончето му е много уморено и не би могло да извърви същия път на другия ден. Тогава той се осведоми, дали не може да се върне с пощенската кола, която тръгваше в полунощ.

Мястото на пощальона се оказа свободно и той го предплати.

После тръгна из града. Мина някакъв човек с фенер. Макар и да не му се искаше, той се обърна към минувача с молба да му каже къде се намира съдът.

Като повървяха малко, непознатият му каза:

— Виждате ли тези осветени прозорци? Върви ви. Обикновено заседанията се вдигат в шест часа, но щом свети, значи делото се е проточило.

Пътникът взе под внимание указанията на минувача и скоро се озова в доста обширна зала, която служеше за чакалня. Двукрила врата, в момента затворена, я делеше от голямата зала, където заседаваше углавният съд.

Беше толкова тъмно, че пътникът не се поколеба да попита първия срещнат адвокат:

— Господине, докъде стигна делото?

— Свърши се.

— Осъдиха ли обвиняемия?

— Друго не можеше да се очаква.

— На каторжна работа?

— Доживотна.

— Значи установиха самоличността?

— Каква самоличност. Случаят беше много ясен. Жената беше убила детето си.

— Но щом делото е свършено, защо залата е още осветена?

— За следващото, което започна преди два часа.

— Кое е то?

— И то е много просто. Някакъв си дрипльо, рецидивист, бивш каторжник, който извършил кражба.

— Може ли да се влезе в залата?

— Едва ли, препълнено е, но питайте разсилния. Разсилният каза нелюбезно, че в залата няма място. Той добави:

— Има две-три места за длъжностни лица.

Мъжът извади бележника си, написа няколко думи и даде листчето на разсилния.

— Предайте тази бележка на председателя на съда.

Без да подозира, кметът на Монтрьой-сюр-мер си беше спечелил известност. Името му бе познато и на председателя на съда. Затова когато разсилният му подаде листчето, той тутакси кимна, взе бързо перото и написа нещо в долния край на листчето, като заповяда на разсилния:

— Въведете господина.

Клетникът не беше мръднал. Когато разсилният, кланяйки се дълбоко му каза:

— Ще благоволите ли да ме последвате? — той тръгна след него.

След миг се озова в заседателната зала.

В дъното на залата, където се намираше и той, — съдии с разсеяни погледи и изтъркани роби гризяха ноктите си или премижаваха с клепачи. На другия край — дрипава тълпа. Освен тях, адвокати във всевъзможни пози, и войници с честни и сурови лица. Тъмно, неугледно, безрадостно. Но цялата обстановка излъчваше все пак строгост и величественост: в нея се чувствуваше присъствието на висшата човешка повеля, наречена закон.