Виктор Юго - Клетниците

Четирите девойки се спогледаха. Най-възрастната първа се опомни.

— Няма що! Чудна шега!

— Страшно забавно — потвърди друга една. — Сигурно Толомиес го е измислил.

— Да живее Толомиес! — викнаха трите и избухнаха в смях.

Фантин се смя заедно с тях.

Но един час по-късно, когато се прибра в стаята си, тя избухна в плач. Това беше, както вече казахме, първата й любов. Злочестата девойка се беше отдала на Толомиес като на съпруг и имаше дете от него.

В началото на нашето столетие в Монфермей, близо до Париж, имаше малко долнопробно ханче, което вече не съществува. Държаха го мъж и жена, наречени Тенардие. Над вратата беше закована дъска, на която бе нарисувано нещо като мъж, носещ на гърба си друг мъж с големи златни генералски еполети и сребърен кръст. Под картината се четеше следният надпис: „На сержанта от Ватерло“.

Нищо по-обичайно от гальота или каруца пред вратата на странноприемницата. Но превозното средство, или по-право отломка от превозно средство, която задръстваше улицата пред ханчето, беше предната част на кола за греди и трупи, каквато се използува в гористите местности. На веригата под оста, превърната временно в люлка, се бяха прегънали две пленителни момиченца, голямото на две и половина годинки, а малкото — на година и половина. Те бяха розови, лъчезарни, гиздави и явно много се забавляваха.

На няколко крачки, приклекнала пред прага на ханчето, майката, жена с недотам приветливо лице, завързала дълга връв за веригата, люлееше децата, без да сваля очи от тях, за да не би да паднат. Тя беше така погълната от песента, която тананикаше, и от съзерцанието на дъщеричките си, че не виждаше и не чуваше какво става на улицата.

А някой се беше приближил до нея и един глас каза съвсем близо до ухото й:

— Какви хубави дечица имате, госпожо!

На няколко крачки от нея се беше спряла млада жена, с детенце на ръце. Тя носеше голяма бохча.

Мъчно бихте могли да си представите по-красиво детенце. То беше възхитително румено и здравичко. Бузките му бяха като ябълки. За очите му не можеше да се каже нищо, то спеше, но миглите му бяха възхитителни.

Колкото до майката, тя изглеждаше бледна и печална. Облечена беше като работничка. Беше млада. Може би и красива, но хубостта й не личеше в тези дрехи. Изглеждаше уморена и болнава. Тази жена беше Фантин. Тя беше неузнаваема. Тъжна бръчка пресичаше челото й. Минали бяха десет месеца от „знаменитата шега“ на Толомиес. Какво се беше случило през тях? Не е мъчно да се отгатне.

След изоставянето дойде несретата. Връзката, прекъсната от мъжете, се скъса и между жените. Фантин остана сама. След като замина бащата на детето й, тя се озова съвсем сама, загубила навик за труд и придобила влечение към лек живот. Никакви средства за препитание. Едва знаеше да чете, а не знаеше да пише. Плати на един писар, за да напише писмо на Толомиес. После второ, трето. Той не отговори нито на едно. „Че кой взема на сериозно такива деца?“ — подхвърли й една клюкарка. Сърцето й изстина към мъжа, който нехаеше за нейното дете. Тя смътно почувствува, че е на прага на отчаянието и падението. Намери в себе си мъжество и твърдост. Намисли да се върне в родния си край и да си потърси работа. Само че трябваше да скрие греха си. Трябваше да се раздели с детенцето си. Сърцето й се сви, но тя не отстъпи от решението си.

Фантин продаде всичко, което притежаваше, разплати дребните си дългове и задянала детето на гърба си, напусна Париж.

Когато минаваше пред ханчето на Тенардие, видът на двете лъчезарни момиченца я заслепи и тя се спря да ги погледа. Двете момиченца сякаш я омагьосаха. Стори й се, че вижда над кръчмата тайнственото слово тук, написано от провидението.

Ласкавите думи за децата им обезоръжават и най-коравосърдечните хора. Майката вдигна очи и благодари за комплимента, после покани пътничката да седне на пейката пред входа. Двете жени заговориха.

— Казвам се Тенардие — каза майката на момиченцата. — Ние държим тази кръчма.

Фантин разказа своята история, леко видоизменена. Била работничка. Мъжът й починал. Не можела да си намери работа в Париж и отивала в родния си край. Стрина Тенардие развърза момиченцата, свали ги от люлката и им каза:

— Поиграйте си с това момиченце.

Дъщеричката на Фантин току-що се бе събудила. Тя разтвори широко големите си сини като на майка си очички и се засмя.

Малките деца лесно се сближават. Само след минутка и трите дълбаеха дупки в земята.