Виктор Юго - Клетниците

— Как се казваш? — попита Жан Валжан.

— Малкия Жерве, господине.

— Махай се оттук! — изръмжа Жан Валжан.

— Господине, върнете монетата ми! — повтори детето. Жан Валжан наведе глава, без да отговори.

— Искам си монетата, господине! — настоя детето. Жан Валжан като че не го чуваше. Детето го хвана за дрехата и го разтърси. Същевременно то се мъчеше да отмести огромната подкована обувка, затиснала съкровището му.

— Искам си монетата! Моите четиридесет су!

То се разплака. Жан Валжан вдигна глава. Очите му бяха мътни. Той изгледа учудено детето, протегна ръка към тоягата си и извика със страшен глас:

— Кой е тук?

— Аз съм, господине, Малкия Жерве, аз! Отместете крака си, господине, моля ви се!

— А, ти още ли си тук? — извика Жан Валжан и се изправи рязко, без да отмести крака си от монетата. — Ще се махнеш ли най-после?

Детето се разтрепери от глава до пети и се спусна да бяга, без да посмее да извика.

Когато се поотдалечи, хлипанията му достигнаха до замислилия се дълбоко Жан Валжан.

След няколко минути Малкия Жерве не се виждаше вече.

Слънцето залезе. Мрак се спусна около Жан Валжан. Тресеше го. Не беше ял целия ден.

Нахлупи каскета си, загърна дрехата си и се наведе да вземе тоягата си. В същия миг съзря монетата от четиридесет су, наполовина забита в земята от обувката му.

Сякаш електрически ток го разтърси.

— Какво е това? — процеди през зъби той.

Отстъпи три крачки назад и се спря, без да може да откъсне поглед от лъскавото петънце, сякаш това светло кръгче в мрачевината беше отворено око, втренчено в него.

Той се наведе, сграбчи монетата и обходи с поглед равнината, тръпнещ като подплашен див звяр.

Не видя нищо. Нощта настъпваше. От прибулената равнина лъхаше хлад, гъсти виолетови мъгли се надигаха в здрача.

Той въздъхна дълбоко и закрачи в същата посока, в която бе изчезнало детето. След стотина крачки се спря, огледа се, но не видя нищо. Тогава завика с все гърло:

— Малък Жерве! Малък Жерве!

Млъкна и зачака. Никакъв отговор.

Полето пустееше мрачно. Околовръст — гола шир. Нищо освен мрак, в който се губеше погледът му, нищо освен тишина, в която потъваше гласът му.

Жан Валжан пак закрачи. После се затича, като се спираше от време на време и викаше в пустошта с неописуемо зловещ и отчаян глас:

— Малък Жерве! Малък Жерве!

Разбира се, дори и да го чуеше, детето не би посмяло да се покаже, но по всяка вероятност то беше вече далеч.

Най-сетне стигна до едно място, където се кръстосваха три пътеки и се спря. Луната изгря. Той извика за последен път:

— Малък Жерве!

Гласът му угасна в мъглата, без да събуди дори ехо. Той прошепна още веднъж: „Малък Жерве!“, но със слаб, почти неразбираем глас. Това беше последното му усилие. Краката му се подкосиха внезапно, сякаш невидима сила се стовари върху него с цялата тежест на нечистата му съвест. Той се отпусна изнемощял на един голям камък, зарови юмруци в косите си, спря лице в коленете си и простена:

— Аз съм окаяник!

Тогава сърцето му сякаш се отприщи и той заплака. Заплака за първи път след деветнадесет години.

Видяхме, че когато Жан Валжан излезе от дома на епископа, той не съзнаваше какво точно става него. Въставаше срещу благородната постъпка на епископа и срещу благите му думи. „Вие ми обещахте да станете почтен човек! Откупвам душата ви.“ Тези думи непрекъснато звучаха в паметта му. Той противопоставяше на неземното добросърдечие на епископа гордостта, която се издига у хората като твърдина на злото. Сега то трябваше да победи или да бъде победено. Започнала беше титаничната борба между насъбраното озлобление и добротата на този човек.

Той вървеше залитайки, опиянен от новата светлина. Като кукумявка, пред чийто взор блясва ненадейно слънчев изгрев, каторжникът беше зашеметен и почти ослепен от сиянието на добродетелта.

Едно беше сигурно — без сам да подозира, той не беше вече същият човек, всичко в него беше променено, не беше в негова власт да върне назад казаните от епископа думи, нито да им попречи да го вълнуват.

В такова състояние той срещна Малък Жерве и открадна неговите четиридесет су. Защо? Навярно и сам не би могъл да обясни. Не лично той, не човекът беше присвоил парите, а звярът беше стъпил безразсъдно, по навик, по инстинкт върху монетата, докато разумът му се бъхташе сред толкова нови и необичайни, натрапчиви мисли. Когато съзнанието му се проясни и видя постъпката на звяра, Жан Валжан се стъписа потресен и възкликна ужасен.