Виктор Юго - Клетниците

На следващия ден при изгрев слънце монсеньор Биенвеню се разхождаше в градината си, когато госпожа Маглоар се втурна силно разтревожена към него.

— Ваше преосвещенство — извика тя. — Знаете ли къде е панерката със сребърните прибори?

— Да — отвърна епископът, който току-що я беше намерил в една леха.

— Празна естествено — завайка се тя.

След миг госпожа Маглоар, с цялата живост, на която бе способна се затича към молитвената и пак тичешком се върна при епископа.

— Ваше преосвещенство! Човекът го няма! Отмъкнал е сребърните прибори!

Епископът не й отговори веднага.

— Госпожа Маглоар — поде той бавно и сериозно, — всъщност аз отдавна задържам несправедливо това сребро. То принадлежеше на бедните. Кой беше нашият гостенин? Без съмнение окаян бедняк.

Няколко минути по-късно по време на закуската той шеговито убеждаваше сестра си и госпожа Маглоар, която мърмореше под носа си, че човек няма никаква нужда нито от вилица, нито от лъжица, за да натопи парче хляб в чаша с мляко.

Братът и сестрата се канеха да станат от масата, когато някой почука на вратата.

— Влезте — каза епископът.

Вратата се отвори и се показа необичайна, възбудена група: трима души държаха за яката четвърти човек. Тримата бяха полицаи, а четвъртият — Жан Валжан. Застаналият до вратата жандармерийски подофицер явно водеше групата. Той отдаде чест на епископа.

— Ваше преосвещенство…

Междувременно епископът се спусна към Жан Валжан толкова бързо, колкото му позволяваше напредналата възраст.

— А, ето ви и вас — провикна се той, вперил очи в него — Много ми е приятно да ви видя. Но защо не взехте и свещниците? Нали ви дадох и тях?

Жан Валжан широко отвори очи.

— В такъв случай, ваше преосвещенство, този човек не ни е излъгал. Стори ни се, че бяга. Спряхме го и намерихме среброто у него…

— И той ви каза, че му го е дало едно старо добродушно кюре, при което е прекарал нощта. Станало е недоразумение.

— Значи да го пуснем, така ли?

— Естествено — отговори епископът. Полицаите пуснаха Жан Валжан. Епископът се обърна към полицаите:

— Вие сте свободни, господа…

Полицаите се оттеглиха.

— Друже мой — поде епископът, — преди да си отидете, не забравяйте свещниците си.

Жан Валжан трепереше като лист. Той пое машинално свещниците. Двете жени гледаха епископа, без да се опитат дори с поглед да го спрат.

— А сега — рече той — идете си с мир и не забравяйте, никога не забравяйте, че ми обещахте да използвате тези пари, за да станете почтен човек.

Жан Валжан го гледаше слисан. Не си спомняше да е обещавал каквото й да е.

Епископът добави тържествено:

— Жан Валжан, братко мой, вие не принадлежите вече на злото, а на доброто. Аз откупвам душата ви.

Жан Валжан напусна града като подгонен. Той закрачи бързо през нивята; поемаше наслуки по първите срещнати пътища и пътеки без да забележи, че постоянно се връща по стъпките си. Цялата сутрин броди така, без да хапне нещо и без да усети глад.

Не би могъл да определи дали беше трогнат или оскърбен. От време на време го обхващаше странно разнежване, срещу което се бореше ожесточението, натрупано през дългите години в каторгата. Това душевно състояние го изнуряваше. Той наблюдаваше с тревога как се разклаща в душата му страшната апатия, породена от наложеното му несправедливо наказание. Питаше се какво ли ще се появи на нейно място.

Така през целия ден го преследваха мисли, които мъчно биха могли да се предадат с думи.

Когато слънцето почна да клони към заник, Жан Валжан седна зад един храст в съвършено безлюдното поле. На няколко крачки от него лъкатушеше пътечка. Той дочу сред мрачните си мисли весел глас.

Обърна се. По пътечката идваше малко около десетгодишно савойче. То пееше, метнало гъдулка през рамо, с кутия за съсели на гърба: едно от жизнерадостните и безобидни малчуганчета, които обикалят от село на село.

Без да престава да пее, то подхвърляше шепа петачета и ловко ги улавяше на гърба на дланта си. То не забеляза Жан Валжан. Спря се край него и продължи играта си. Този път една монета от четиридесет су му се изплъзна и се изтърколи към храста.

Жан Валжан я настъпи с крак. Но детето бе проследило монетата си и го видя. Мястото беше съвсем безлюдно. Докъдето поглед стига, не се виждаше никой нито по пътечката, нито в полето.

— Господине — обърна се към него момчето с обичайната детска доверчивост, изтъкана от невежество и невинност, — ами монетата ми?