Виктор Юго - Клетниците

Защото — странно явление, възможно само при неговото душевно състояние, — открадвайки парите на детето, Жан Валжан извърши нещо, на което вече не беше способен.

Това последно злодеяние оказа решаващо въздействие върху него. В момента, когато възкликна: „Аз съм окаяник!“, той се видя такъв, какъвто беше, само, че отърсил се вече от себе си, той сякаш виждаше противния Жан Валжан, с тояга в ръка, изправен пред него. Застанал лице срещу лице със самия себе си, Жан Валжан се съзерцаваше.

Той плака дълго. Плака с горещи сълзи, по-безпомощен от дете. Докато плачеше, съзнанието му постепенно се проясняваше. Чувствуваше се озарен от необикновена, чародейна и същевременно страшна светлина.

Колко часа плака така? Какво направи, когато се успокои? Къде отиде? Никой никога не разбра.

По същото време в Париж една млада работничка изживяваше своята първа илюзия. Тя беше от тия създания, които разцъфват сред недрата на народа. Дошла от бездънните дълбини на социалния мрак, тя носеше на челото си печата на беззименност и неизвестност. Наричаше се Фантин. Защо Фантин? Нямаше фамилно име, защото нямаше фамилия. Взе името, дадено й от първия случаен минувач. Никой не знаеше нищо друго за нея. До петнадесет години живя в родното си село Монтрьой-сюр-мер. После дойде в Париж, „за да си опита късмета“. Фантин беше хубава и остана непорочна толкова дълго, колкото можа. Беше красива блондинка с ослепително бели зъби. Злато и перли бяха зестрата й, само че златото беше на главата й, а перлите — в устата.

Започна да работи, за да живее. А после, пак за да живее, защото и сърцето има нужда от храна, се влюби.

Влюби се в Толомиес.

Обикновено похождение за него, страстно увлечение за нея. Улиците на Латинския квартал, гъмжащи от студенти и красиви работнички, бяха свидетели на разцъфването на нейния любовен сън. В лабиринтите на хълма на Пантеона, където се зараждат и умират толкова подобни любовни връзки, започна тяхната идилия.

Нашето общество разрешава такива незаконни бракове, при които заможните студенти си осигуряват приятно съжителство, докато следват, без да поемат никакви отговорности спрямо бедната девойка, когато я изоставят.

Толомиес беше верен представител на някогашните вечни студенти. Беше от Тулуза. Разполагаше с голяма рента — четири хиляди франка, същинско състояние за Латинския квартал. Тридесетгодишен, гуляйджия, порядъчно разсипан, преждевременно оплешивял, той се отличаваше с голяма жизнерадост и беше неизчерпаем в остроумието си. Затова беше желан компаньон.

Цяла година вече живееше с Фантин, която го обичаше предано. Тя олицетворяваше радостта. Създадена беше сякаш само за смях. Розовите й устни бъбреха чаровно. Цялата й външност извикваше представа за песен и пламък. Обличаше се с вкус. Лека лилава рокля, мънички тъмночервени обувки с кръстосани върху белите ажурени чорапи панделки, корсаж от муселин.

Ослепително хубава, с изящен профил, тъмносини очи, със стройни крака, с прелестно изваяни китки и глезени, със свежи юношески бузи и гъвкава шия, тя беше сякаш статуя на Куст, само че в статуята трепкаше нежна душа.

Тя беше същевременно олицетворение на свенливост. Макар че не беше в състояние да откаже нищо на Толомиес — скоро ще се убедим в това, — лицето й в минути на отдих имаше съвсем девствено изражение.

Любовта е прегрешение, не отричам, но Фантин въплътяваше невинността, оцеляла в прегрешението.

Въпреки цялото й очарование Толомиес й се беше вече наситил. Родителите му го подканваха да се върне в Тулуза. Роден шегаджия, той реши да устрои преди заминаването си една „знаменита шега“.

Тяхната компания се състоеше от четири двойки, подобни на тяхната. И четиримата младежи, все синове на заможни семейства, бяха решили да скъсат с любимите си — красиви, но бедни работнички. Но Толомиес искаше да направи това блестящо. Той устрои излет в околностите на Париж, по време на който четирите влюбени двойки се забавляваха отлично. Вечерта отидоха в скъпа кръчма. След като ядоха и пиха на воля, младежите се оттеглиха за малко, обещавайки сюрприз на девойките. Изненадата се оказа следното писмо:

„О, възлюбени!

Знайте, че имаме родители. На вас едва ли ви е известно какво значи родители. Та тези старци се оплакват и ни викат при себе си, наричат ни блудни синове и жадуват за нашето връщане. Понеже сме добродетелни, ние им се покоряваме. Дилижансът за Тулуза ни спасява от пропаст, а пропастта сте вие, мили хубавици! Ние се възвръщаме към обществото, към дълга, към порядъчния живот. Отечеството изисква от нас да станем префекти, бащи на семейства или държавни съветници. Ние се принасяме в жертва. Оплачете ни бързо и ни намерете час по-скоро заместници. Ако това писмо разкъсва сърцата ви, върнете му същото. Сбогом. Вечерята е платена.“