Виктор Юго - Клетниците

Чичо Мадлен забогатяваше, но забогатяването явно не беше главната му грижа. Той като че ли мислеше повече за другите. Имаше шестотин и тридесет хиляди франка, внесени на негово име в банката, но беше похарчил повече от милион за града и за бедните.

Пое издръжката на десет легла в болницата, построи две училища, основа приют на свои разноски, както и спомагателна каса за бедните. Префектът го представи да бъде назначен за кмет, но той се отказа от този пост. Беше награден с орден заради нововъведението си. Той се отказа и от него.

Задоволяваше се с уважението и обичта на всички жители на градчето и особено на работниците.

Постепенно той стана „господин Мадлен“, но децата и работниците продължаваха да му викат „чичо Мадлен“.

Пет години след пристигането му, той беше така единодушно желан от населението, че кралят повторно го назначи за кмет на града.

Този път той прие, защото си даде сметка, че ще бъде по-полезен на хората, ако заеме този пост.

Така чичо Мадлен стана господин кмета.

Той си беше останал все така скромен, както преди. Същото скромно облекло, същия уединен живот. Обичаше книгите. Те са верни и безстрастни приятели. Използваше всяко свободно време, за да развие ума си. Беше изпълнен с ценни съвети, които драговолно раздаваше. Личеше си, че познава добре селския живот. Препоръчваше да използват копривата, като изтъкваше ползата й.

— Запомнете, драги приятели — казваше той, — няма вредни треви, както няма и вредни хора. Има само лоши стопани.

Господин Мадлен беше приветлив, но печален. Някои продължаваха да го смятат за загадъчна личност. Твърдяха, че спалнята му била отшелническа килия с пясъчен часовник. Няколко млади жени го помолиха шеговито да им покаже пещерата си. Те бяха наказани за любопитството си. В спалнята на кмета нямаше нищо странно: най-обикновени грозни и скромни мебели. Направиха им впечатление само два масивни сребърни свещника.

В началото на 1821 г. вестниците съобщиха за смъртта на динския епископ монсеньор Биенвеню. На следния ден господин Мадлен се появи целия в черно, с траурна лента на шапката си. Всички решиха, че е роднина на епископа и престижът му стана още по-голям. Но той не се радваше на нищо измамно.

Една старица го попита:

— Господин кметът е навярно братовчед на динския епископ?

— Не, госпожо.

— Но вие носите траур за него.

— Да, на младини бях негов прислужник.

Бяха забелязали още нещо: всеки път когато в градчето се появеше някое савойче, което обикаля друмищата, кметът поръчваше да го извикат, питаше го за името му и му даваше пари.

С течение на времето той си спечели искрената и единодушна обич на градчето и произнасяха името му, както някога произнасяха в Дин името на епископа. Той уреждаше спорове, осуетяваше процеси, сдобряваше врагове. Всеки прибягваше до него, за да докаже правотата си. Като че ли в душата му се съхраняваха скрижалите на неписаните природни закони.

Само един човек в града устоя на тази обща почит и не й се подаде. Сякаш някакъв вроден усет го държеше на щрек и не му даваше покой. Често когато господин Мадлен минаваше по улицата спокоен и приветлив, обсипан с благословии, един висок мъж, облечен в тъмносив костюм, с дебел бастун и ниско сведена периферия на шапката, се обръщаше рязко след него и го проследяваше с поглед.

Казваше се Жавер и служеше в полицията. Той изпълняваше неприятната, но сигурно полезна длъжност на полицейски инспектор.

Ние сме убедени, че на всеки човешки индивид съответства дадена животинска порода и ако вие сте съгласни с нас, лесно ще определим породата на полицейския инспектор Жавер: той беше родено от вълчица куче.

Жавер беше роден в затвора от една гледачка на карти, чийто мъж беше каторжник. Когато порасна, разбра, че стои вън от обществото и никога няма да проникне в него. Обществото не допуска в своите редове две класи хора: тези, които го нападат, и тези, които го охраняват. Той можеше да избира между тези две класи. Тъй като у него имаше вродена суровост и своего рода честност и невероятна ненавист към безпризорните, от които сам произлизаше, той постъпи на служба в полицията и преуспя. На четиридесет години беше вече инспектор.

Жавер приличаше на пес, но засмееше ли се, се превръщаше в тигър.

Този човек се ръководеше от две чувства, които бе довел до крайност и бе превърнал в едва ли не отрицателни черти: зачитане на властта и ненавист към непокорството. Кражба, убийство, всички престъпления бяха за него различни форми на непокорство. Той тачеше дълбоко всяко длъжностно лице и презираше всеки, който макар веднъж бе престъпил закона. За него такъв човек бе безнадеждно пропаднал. Беше твърд, сериозен и суров. Целият му живот се свеждаше до две думи: бди и следи!