Виктор Юго - Клетниците

Жавер шпионираше и тачеше благоговейно функциите си, сякаш свещенодействаше.

Тежко на нещастника, попаднал в лапите му! Той би арестувал собствения си баща, ако избягаше от каторгата, би издал собствената си майка, ако напуснеше самоволно мястото, където е била въдворена на местожителство. И би го сторил с удовлетворението, което доставя добродетелната постъпка.

Естествено той всяваше страх у всички „скитници“ й хора извън закона. Зърнеха ли го, занемяваха от ужас.

Такъв беше този страшен човек. Зорко око, неотлъчно вперено в господин Мадлен. Подозрително око, изпълнено с догадки.

Напълно непринуденото и спокойно държане на господин Мадлен явно го озадачаваше. Един ден обаче странното поведение на инспектора привлече вниманието на господин Мадлен.

Една сутрин господин Мадлен минаваше по непавирана улица на градчето. Чу шум и видя струпани хора на известно разстояние от него. Приближи се: Конят на стария Фошльован беше паднал, като го беше затиснал под каруцата. Конят си беше счупил двете ребра и не можеше да се помръдне. Фошльован се беше заклещил между колелата. Беше паднал така лошо, че цялата тежест на каруцата притискаше гърдите му, а колата беше доста натоварена. Старецът стенеше жално. Имаше само един начин да го измъкнат: като повдигнат колата отдолу.

Жавер, който се беше появил по време на произшествието, беше изпратил да донесат лост.

Господин Мадлен се приближи. Хората се отдръпнаха почтително.

— Помощ! — викаше бедният старец. — Няма ли да се намери някой добър човек да ме спаси?

— Няма ли лост? — попита господин Мадлен.

— Отидоха да вземат от най-близкия налбантин, но все ще се забавят поне четвърт час.

— Много е! — възкликна господин Мадлен.

През нощта беше валяло, почвата беше прогизнала, колата постепенно затъваше все повече и притискаше по-силно гърдите на стария колар. Още пет минути и ребрата му щяха да изпращят.

— Невъзможно е да се чака четвърт час — каза господин Мадлен.

— Няма как!

— Чуйте, под колата все още има място да се пъхне още един човек и да я повдигне с гръб. Само за миг, докато измъкнем стареца. Няма ли между вас юначага със здрав кръст и добро сърце?

Никой от струпаните не помръдна.

— Давам десет луидора — каза господин Мадлен.

— Иска се дяволска сила — промълви някой. — Може и той да остане под колата.

— Хайде, давам двадесет луидора.

— Едва ли им липсва желание? — обади се нечий глас. Господин Мадлен се обърна и видя Жавер.

— Не им достига сила — продължи той; — аз, господин Мадлен, съм срещал в живота си само един човек, способен да извърши това, което предлагате.

Мадлен изтръпна.

Жавер прибави привидно безразлично, но без да сваля погледа от него:

— Той беше каторжник.

— Така ли? — промълви Мадлен.

— От каторгата в Тулон.

Господин Мадлен пребледня.

Междувременно каруцата продължаваше да затъва бавно. Чичо Фошльован хъркаше и стенеше.

— Задушавам се! Трошат ми се ребрата! Направете нещо! Ох!

Никой не помръдна.

Мадлен вдигна очи и срещна втренчения в него ястребов поглед на Жавер. После, без да каже нито дума, коленичи и се провря под колата. Настъпи ужасен миг на безмълвно очакване.

Колелата бяха затънали още повече и беше невъзможно вече Мадлен да изпълзи изпод колата. Внезапно грамадата над него се разклати, каруцата бавно се надигна, чу се задавен глас:

— Побързайте! Помогнете!

Викаше Мадлен, напрегнал последни сили. Самоотвержеността на този човек вдъхна сили и у другите. Протегнаха се двадесет ръце и повдигнаха колата. Старият Фошльован беше спасен.

Господин Мадлен се изправи. Беше блед, макар и облян в пот. Дрехите му бяха разкъсани и окаляни. Дядо Фошльован целуваше коленете му и плачеше. По лицето на господин Мадлен беше изписано странно мъченическо и неземно изражение. Той погледна спокойно Жавер, все още вперил очи в него.

Дядо Фошльован оздравя, но коляното му остана схванато. Каруцата му беше разбита, конят — мъртъв. Господин Мадлен успя да го настани като градинар в един женски манастир в Париж.

Такова беше положението в този край, когато Фантин се завърна в Монтрьой-сюр-мер. Никой не си спомняше за нея, но вратите на фабриката бяха отворени и тя бе приета в женския цех.

Да живее честно от собствения си труд? Каква милост от небето! Охотата за работа й се възвърна напълно, тя си нае стаичка и я мебелира на кредит: остатък от привичките й на лекомислена жена.