Иън Ървайн - Сянка по стъклото

За момент на Мейгрейт й се стори, че Игър не владее положението. Изглеждаше, че не знае как да постъпи. Тя гледаше ту него, ту Вартила; обзе я смъртен страх.

— На вас е писано да служите, не да се репчите. И… ще… служите — процеди Игър през зъби.

Още цяла дълга минута стояха така, после Вартила направи нисък поклон и оголи в усмивка острите си зъби.

Игър като че се отпусна.

— Тя е моя. Върни я в покоите ми — нареди той и излезе.

Вартила поведе Мейгрейт по коридорите, стиснала безмилостно едната й ръка.

— Твоят господар е недоволен от теб — прегракнало каза Мейгрейт, докато се качваха по стълбата.

— Той не знае какъв трябва да е господарят — презрително отвърна Вартила.

— Но вие му служите.

— Само докато си намерим по-добър.

След опита на Мейгрейт да избяга, Игър заповяда да й направят специална клетка — отделиха един ъгъл на работната му стая с решетки от пода до тавана. Тя не проумяваше защо не я бе хвърлил в някоя килия на тъмниците под Физ Горго. Може би заради загадката, която намираше в нея и която май още го стряскаше всеки път, щом я погледнеше. Каквато и да бе причината, тя по неволя го наблюдаваше цял ден иззад решетките. А той на свой ред се взираше в нея. Само едно кътче бе закрито със завеса, за да се уединява тя при нужда.

Дните се трупаха в седмици. Всекидневието на Игър беше почти неизменно. Всяка сутрин той се появяваше преди зазоряване, веднага сядаше до една масичка в ъгъла между два библиотечни шкафа и четеше около час. По изгрев идваше слугиня с две кошници — закуска за Игър и за Мейгрейт. Възрастната жена се боеше от нея и не я поглеждаше, а оставяше кошницата пред килията — внасяше я Игър, когато отклонеше вниманието си от работата. Отначало просто отваряше вратата, подаваше кошницата на Мейгрейт и затваряше. С изнизването на дните обаче като че ли взе да търси компанията й — или това просто беше поредната брънка в кроежите му. Внасяше кошницата предпазливо, не я изпускаше от очи, докато не излезе и не заключи, после сядаше на леглото и я гледаше как се храни. Отначало Мейгрейт се гневеше от това, но накрая свикна и дори въпреки недоверието си към него започна да очаква тези моменти. Приключеха ли със закуската, той отделяше още около час да преглежда картите и книжата по голямата маса и да попълва някакъв дневник.

После през стаята минаваше нескончаем поток хора. От околните земи се стичаха вестоносци, а може би и съгледвачи. Игър слушаше безстрастно, докато му говореха или четяха документите. После идваха уелмите, но враждебността между тях и Мейгрейт беше толкова силна, че след няколко дни престанаха да се вясват, а Игър излизаше да разговаря с тях и само стражниците оставаха да стоят мълчаливо по местата си. Няколко пъти обаче уелмите нахълтваха неочаквано и Игър винаги заставаше между тях и нея, макар че тя беше винаги заключена зад решетките. Уелмите се вторачваха в Мейгрейт със смущаваща острота и тогава Игър видимо полагаше усилия да запази спокойствие.

Хладно трезвият й поглед не пропускаше тревогите и грижите му, откриваше чудатостите, които той прикриваше от останалите, а също и болките му. Учудваше се на себе си, че изпитва състрадание към него. Обикновено чувствата на другите хора си оставаха за нея затворена книга.

Често се замисляше за уелмите. Какво у нея ги притесняваше толкова? При първия разпит ги интересуваше само Огледалото и се стремяха да го върнат, но след несполучливото й бягство явно искаха да я опознаят. Коя беше тя? Откъде се бе взела?

Всекидневните срещи с Игър бележеха края на утрото. Двамата споделяха скромен обяд: безквасен хляб, салата от зелените листа на растения, които тя не можеше да определи, счукани ядки, накиснати в цедено мляко и подправени, а за пиене — ласий. Игър рядко хапваше месо. Не отделяше много време за обяда и щом прислугата отнесеше съдовете, влизаха неговите военачалници. Часове наред обсъждаха съобщенията на вестоносците и съгледвачите, разположението на армиите, промените на времето, състоянието на пътищата и мостовете или качеството на добитъка и посевите във всички околни области. Разстилаха големи стари карти от кожа и платно — носеха ги по двама души, толкова бяха тежки. Развиваха ги на пода в стаята и Игър пълзеше по тях като ученик, взираше се във всяка подробност, а военачалниците го следваха както патета майка си. Често викаха старшия картограф да попълни някой нов детайл или да промени отдавнашен.