Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Той се врътна към вратата, но Мейгрейт протегна ръка и го хвана за китката.

— Има още нещо. Кажи ми. Виждам как се бориш със себе си.

Игър я погледна, взря се в пръстите й, после и в лицето й. И и за своя, и за нейна изненада пак седна на леглото.

— Така е заради спомена за… Рулке. — Думите му се накъсваха, лявото ъгълче на устата му се сгърчи. — Още усещам как раздираше съзнанието ми. — Той се напрегна. — Ще го помня, докато съм жив. Страхът от него е всепоглъщащ, сякаш носех огромен скорпион на гърба си, скорпион, чието жило вече се впива в тила ми.

Тялото му се разтресе — от черната коса до високите сиви ботуши — и той закри лицето си с ръце.

— Нима не е затворен на сигурно място?

— Докато някой бди, Рулке не може да избяга. Възможно е обаче да бъде освободен, ако бдящите са нехайни, или пуснат оттам, когато бъде намерен ключ. А ти подхвърли в света точно такъв ключ — Огледалото, и сега всеки малоумник може да се натъкне на него. Аз изчаквах, подготвях се. Намерих Огледалото и малко оставаше да го овладея. Да, скоро щях да разкрия тайните му.

— Огледалото привлече и мен — въздъхна Мейгрейт и си спомни как я бе обсебило.

— Щом е така, пази се. Това е коварна, измамна вещ, ще направи всичко, за да те прикотка и покори.

— Тъй ли?

— Сега всичките ми замисли се обърнаха надолу с главата. Огледалото е незнайно къде и може да попадне в ръце на всекиго. Онази Фейеламор, която познавах преди цели епохи, беше предпазлива, не би постъпила глупаво, но знае ли се как са я променили столетията? Ами ако го докопа Мендарк? Или още по-лошо — съперникът му Тилан?

— През последните седмици — продължи Игър — се наложи да преосмисля стратегията си за настъплението. Онова, което можех да постигна чрез тайната на Огледалото, сега трябва да бъде извършено с армии и кръвопролития. Войските ми очакват заповеди, няма как вечно да ги поддържам в готовност. Да дам ли заповедите си, или да се надявам, че Огледалото ще бъде намерено?

Игър гордо изправи гръб и я изгледа свирепо.

— А с теб какво да правя? Уелмите преследват Каран, но тя все им се изплъзва. — Очите й се разшириха. — Аа, виждам, че тя може да изненада дори и тебе. Явно у нея се крие повече, отколкото успях да съзра. Според последните вести от съгледвачите ми сега е далеч на север, близо до Хачет. Но не се знае къде е Огледалото. Може би вече е при Фейеламор, а Каран само отвлича вниманието им. Уелмите се провалиха с нея.

Игър закрачи из стаята. „Трябва да знам повече, но как? Доколкото виждам, Мейгрейт не е осведомена за плановете на Фейеламор. И все пак дали дълбоко в ума й не се крие някаква нишка? Уелмите си имат начини да изтръгват сведения, но мога ли да я оставя в ръцете им? Вече не ми е безразлична и не искам да пострада. А мога ли и да им поверя каквото ще науча от нея? Уелмите, които уж бях подчинил, почват да се бунтуват. Искат да властват над мен, а не обратното. Светът, който градих толкова грижливо, се разпада. Ето го и ужасното прозрение — сам, доброволно опрях отново жилото в гърлото си“.

Погледна Мейгрейт и с омраза към себе си се възхити на храбростта й. Излезе от килията с тежки стъпки.

Самоувереността на Мейгрейт се изпари. Не се съмняваше, че той ще я даде на уелмите.

Но това не се случи.

През следващите дни го виждаше рядко. Удвоиха стражата й, защото Игър се занимаваше с подготовката на армията си. Мейгрейт беше самотна и уплашена, нямаше какво да прави и все повече потъваше в унили размишления за уелмите и какво ще я сполети, когато се захванат с нея.

Мина седмица, без да зърне Игър. Накрая той дойде и тя веднага забеляза промяната у него.

— Какво ще ти направи Фейеламор? — троснато попита Игър.

Мейгрейт се удиви — откакто я бяха пленили, не си бе задавала този въпрос. Изобщо не можеше да предположи какво ще направи Фейеламор. Защо просто да не изостави своята негодна за нищо служителка и да не започне наново с някой друг?

Игър постоя надвесен над нея, после седна и каза:

— Как попадна на служба при нея?

Мейгрейт се замисли, но не й се стори, че ще навреди с нещо, ако отговори.

— И майка ми, и баща ми умрели скоро след като съм се родила. Изобщо не ги помня. Първите години за мен се е грижело друго семейство, макар че нямам представа как съм се озовала при тях. После се появила Фейеламор. Бях съвсем малка, може би на три години — оттогава е споменът за първата ми среща с нея. Помня, че ме уплаши. Както е и до ден-днешен. Идваше от време на време, вземаше ме за цели седмици, за да ме обучава. Смятах я за някаква чудата леля, но не ми се вярва да имаме кръвна връзка. Поне е ясно, че в нищо не си приличаме. Когато станах на пет години, тя ме отведе в Мириладел, където живеят фейлемите. Намира се южно от Големите планини, студена земя на езера и гори. Но ти несъмнено знаеш това.