Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Игър мълчаливо кимна — не искаше да я прекъсва.

— Цял живот съм с нея, тоест много отдавна, защото съм много по-възрастна отколкото изглеждам. Имах най-добрите учители, а и самата Фейеламор ръководеше подготовката ми. Трудех се, учих неуморно. Подходът й бе особен, похватите — изключителни. Научих неща, които са известни само на фейлемите. И ти се убеди в това… — добави Мейгрейт разсеяно, сетила се за първия им сблъсък. — Но никога не ме приеха като една от тях. Отнасяха се с мен хладно, колкото и да са мили иначе. Докато бях още дете, стараеха да ме отбягват. Често си задавам въпроса що за позорни дела са извършили родителите ми, щом трябва да тегнат и върху следващото поколение, защото един ден с Фейеламор неочаквано напуснахме фейлемите и заминахме в изгнание. Дори те се почувстваха опетнени от връзката си с мен. Струва ми се, че изгнанието много й тежеше.

Тя помълча и го погледна със странна замислена усмивка, сякаш тепърва се учеше на това изражение.

— Ама че работа… — продължи Мейгрейт със същата странна усмивка. — Ти си първият човек, когото като че ли разбирам. Може би защото сме подобни, и двамата сме в плен — ти на мъчението, наложено ти от Рулке, аз на волята на Фейеламор.

— Имаш Каран.

— Тя ми е скъпа, но никога няма да я опозная.

Мейгрейт млъкна и мислено се пренесе в годините на израстването си. Дългата й кестенява коса закриваше лицето й. Игър плъзна поглед по чертите й — гладка като мрамор кожа с цвят на мед, овално лице и дълъг прав нос, тъжни очи, много по-сумрачни отпреди. Само те намекваха за тайната й.

Накрая той отвори уста.

— Кажи ми къде да намеря Фейеламор и защо иска да притежава Огледалото. Тогава и аз ще ти кажа кои са родителите ти, каква е участта им и защо така са посрамили фейлемите.

Мейгрейт вдигна глава и на лицето й се изписа толкова детински копнеж, че дори Игър се трогна. Тя отвори уста да каже нещо, преглътна, после пак наведе глава, за да не вижда сълзите й, и прошепна:

— Не мога…

Игър се бореше със себе си. Тя виждаше нерешителността му и се уплаши вече наистина.

— Мои хора хванаха един скийт далеч на север. Мендарк е научил за Огледалото и ще прерови света, за да го получи. Но аз няма да позволя това — натърти Игър и се изправи. — Трябва да си го върна, ако ще това да означава, че ще те дам на уелмите. Ще поема този риск. Давам ти време до сутринта.

После излезе и Мейгрейт не го видя повече през този ден. Седя в килията си до късно следобед, страхуваше се от нощта и от утрото… но уелмите дойдоха още по свечеряване, вдигнаха я грубо от леглото и я отведоха.

През нощта Лиан пак се събуди от кашлицата и не можа да заспи. Още го мъчеха слабост и треска от планинската болест. Вдигна глава и видя, че Каран го гледа в слабата светлина на огъня.

— Знам сказание за аакимите… — промълви той.

— Все това повтаряш — въздъхна тежко тя. — Извинявай, но съм уморена.

Лиан се засегна.

— Помислих, че…

Мълчанието се проточи. После Каран изведнъж легна по гръб, затвори очи и попита:

— Какво си помисли?

— Че сигурно ще ти е приятно да го чуеш. То… май е единственото, което мога да ти дам.

Каран се почувства гузна.

— Разкажи го тогава.

— Това е Преданието за Тар Гаарн. Вероятно го знаеш, щом си израснала сред аакимите.

— Знам за предателството, но не съм чувала историята. В Шазмак избягват да говорят за това.

— Дълго е, както го разказваме в Чантед. Едно от най-дългите.

— Лиан, тази нощ не искам дълго сказание.

Чак сега осъзна иронията на положението, в което бе изпаднала. Откакто се помнеше, най-силното й желание бе да слуша разказвачите в Чантед и ето че един от най-способните сред тях беше готов да говори само за нея, но тя го разубеждаваше.

— Не… Разкажи го, както решиш. Току-виж ми помогне.

„Каквото знам за аакимите, чувал съм го от тях. То се знае, че летописците виждат историята другояче“.

Лиан се усмихна отпаднало.

— Тази нощ сказанието няма да е дълго, уверявам те.

Закашля се и попи устата си с един парцал. Прекрасният му глас звучеше продрано.

— След Възбраната аакимите проумели, че няма как да се върнат на Аакан, и съсредоточили усилията си да се приспособят към Сантенар. Не им липсвали сили и волята им била несломима, щом си поставили цел, затова бързо се наложили като велик народ. По онова време намислили да издигнат град, с който никой друг на Сантенар да не може да се мери, дори построените от кароните, за да се превърне в символ на тяхната гордост и могъщество.