Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Мейгрейт слушаше слисана и притеснена. Игър знаеше за съседните страни повече от управниците им и тя вече осъзнаваше защо той вдъхва такъв страх. Не със способността си да внушава ужас у околните, която му приписваше мълвата, макар че може би притежаваше и нея, а със студения си ум, с гения си на стратег и с вниманието си към всяка дреболия. Несъмнено и заради Огледалото — шпионина, който не познаваше умора.

Настъпваше и времето да се занимае със собствените си владения. Игър беседваше със своя сенешал и подчинените му пристави, понякога водеха при него участниците в някой спор. Той изслушваше жалбите им и вземаше решение. Но това се случваше рядко. Личеше си, че подвластните му земи са под добро управление, а неговите помощници знаят какво иска от тях и го изпълняват точно според волята му.

Донасяха вечерното ястие късно, дълго след здрач. И пак беше оскъдно. Понякога обаче Игър май се поддаваше на склонността да се засити по-изобилно. Тогава му поднасяха гозби от тесто, в което бяха запечени меса, смлени ядки или зърно, с най-различни уханни подправки, нерядко кисели или парещо люти. Имаше блюда със сушено или пушено месо, киснати в билкови отвари мръвки или пък залети с изтънчени, необичайни сосове. Имаше и туршии, солена риба и накрая пасти, поръсени с ароматна настройка от цитрусови цветове или розово масло и пълнени с плодове. Игър понякога я заприказваше или отново сядаше да чете или да пише. Често я подпитваше за Фейеламор, Каран и Огледалото, но след време се убеди, че няма да измъкне нищо повече, и се зае със самата нея.

След онази, първата нощ, тя отново намери сили да му се опълчва и въпреки това при всеки разговор се боеше, че пак неволно ще издаде нещо, затова го дебнеше бдително. За да го разсейва, му задаваше въпроси за самия него — за миналото му, за рода му, за опасенията и желанията му. Той се подсмихваше, защото схващаше уловките, но винаги й отговаряше.

— Игър, как стигна до тук? — попита Мейгрейт една вечер.

— Нима не си чула предостатъчно?

— Знам само историите, които други разказват за тебе.

— И какви са тези истории?

Опушено сивите му очи потъмняха.

— Говорят за тебе, че си бил най-младият, най-блестящият чародей, канен някога да участва в Съвета. И си се впуснал във велико начинание — прогонването на кароните от Сантенар. Но заради покварата си и младежкото си безразсъдство си прибягнал до магическата мощ на Забранените опити и така те е оплел Рулке, предводителят на кароните. И дори тогава не си поискал помощ, а си се борил сам, докато малко оставало Рулке да избяга. А това те тласкало отвъд пределите на лудостта.

— Лъжите на Съвета вече дори не ме ядосват, просто са ми досадни — увери я Игър, но в очите му тлееше негодувание. — Пробутват ги, за да прикрият собствените си простъпки и глупост, но не младежка, а глупостта на хора, стигнали до алчността и покварата чрез неограничена власт. Съветът отдавна се стремеше да прогони кароните и сама по себе си тази цел беше достойна. Прибягваха до Забранените опити не веднъж, а много пъти, но все се проваляха. Накрая ми се примолиха и моето безразсъдство се състоеше в това, че дадох съгласието си.

— Отгоре на всичко постигнах успех, но когато Рулке нападна, смелостта им измени и те ме изоставиха — продължи той. — Никой на Сантенар не би могъл да му устои сам, аз също. Той овладя съзнанието ми, беше на косъм от освобождаването си, но аз още се мъчех да го отблъсна. Накрая онези в Съвета се уплашиха за собствената си безопасност, и то с пълно право, защото изтръгнеше ли се Рулке, първо върху тях щеше да връхлети. Обединиха силите си и го натикаха в онзи сенчест свят, където го държат и досега — Нощната пустош, и отново запечатаха прохода.

— Защитиха ли ме те, излекуваха ли ме? — Гласът на Игър натежа от отровна злоба. — Зарязаха ме да умра, описаха ме пред всички като глупака, отговорен за всички злощастия, които причиниха самите те, а тези злощастия никак не бяха малко. И за пореден път се представиха като спасители на Сантенар. Но аз нямах намерение да умирам. Оцелях, възвърнах си силата и след време умът ми възстанови. Толкова години търпях хорския присмех, че съм глупец и безумец. Тогава защо се чудиш, че съм заплаха за тях днес, когато съм могъщ, а те — слаби?

Седеше на леглото, делеше ги само масичката. Изправи се толкова рязко, че крачетата на леглото изчегъртаха по каменния под.

— Да ти кажа значи? Защо пък не? Всичко се случи отдавна и онези хора от Съвета са мъртви — освен Мендарк ! Но той ще си плати, а заедно с него и сегашният Съвет — за прегрешенията на някогашния. Това ще е по-малкото ми отмъщение. А за по-голямото… би трябвало да си прозряла. Ще довърша каквото започнах преди толкова време. Ще приключа с Рулке веднъж завинаги.