Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Скоро студът стана непоносим и тя се върна при гаснещата жарава, за да се стопли. Намести се до Лиан, който се гърбеше, подпрял глава на ръцете си. Кашлицата го раздруса, той вдигна глава и Каран с ужас видя кръв по устата му.

— Откога си така?!

Огледа и очите му — биха яркочервени.

— От следобед. Толкова съм зле, че май ще се мре. Какво ми е?

Тя познаваше признаците.

— Планинска болест.

— Лекува ли се?

— Е, от нея може да се умре, но повечето хора се оправят. Единственият лек е да слезем от планината.

Той едва не се разплака.

— Не мога! — Каран се заблуди, че говори за спускането, но Лиан продължи: — Не мога. Трябва да напиша това сказание. Няма да умра!

— Няма да те оставя да умреш — обеща Каран. — Но несгодите ни са жестоки, дори ако беше здрав като камък. Нямаме храна да се върнем, нито пък да стигнем до Готрайм. Пъплихме като буболечки последните дни. Толкова ми се иска да съм у дома…

— Да не бях аз, щеше вече да си там…

Той пак се преви задавен и от слабост се свлече на земята. Каран му помогна да се вдигне и избърса с шепа сняг розовата пяна около устата му.

— Не можем да направим нищо, освен да продължим.

— Сега ли — в тъмното?

— Щом се развидели. Тук е най-високо, утре ще слизаме. Ще започне да ти олеква.

Надяваше се думите й да са истина, макар да знаеше колко упорита е болестта понякога.

— Къде да отидем? Има ли смисъл да се влачим, щом бездруго ще умрем от глад?

Тя не се колеба повече. Как да спазва забраната за споменаване на Шазмак, щом иначе не би го накарала да помръдне оттук?

— Има един град… Недостъпен е за чужди хора, но нямаме друга надежда. — Замълча. Той я гледаше неспокойно. — Град на аакимите. Е, голям е, макар и вече малцина да го обитават. Но все още си е твърдина. Малцина знаят за него, защото на аакимите не им е потребно почти нищо от външния свят. Рядко излизат от града, и то винаги потайно и предрешени.

— И аз знам това-онова за аакимите от Преданията — вметна Лиан, — но не съм чувал за такова място.

— Наричат го Шазмак.

— Шазмак ли?! Разбира се, че знам за него! Но той е бил изоставен в прастари времена.

— Не. Скрит е, заличен от паметта на света. Живях там шест години след смъртта на родителите ми. Моите приятели ще ми помогнат.

— А на мен?

Отново дълго мълчание.

— Аакимите… Огледалото на Аакан… — проточи Лиан, умуваше над скритото в думите значение. — Знам едно предание за аакимите, но в него не се споменава Огледалото. Ох, как ми се иска да го видя!

— Не може — отсече Каран и стана, за да не слуша увещанията му.

Пак слезе по пътеката и спря до изсъхнало старо дърво. Мъртъв клон над главата й натежаваше от шишарки. Тя го откърши и се върна. Седна при Лиан и почна да хвърля шишарки в огъня. Те запукаха и се обвиха в червени и сини пламъчета.

— Огледалото наистина ли е принадлежало на аакимите? — обади се той след малко.

— Да. Отдавна.

— Значи ще им го върнеш?

Каран отвори уста и се запъна.

— Не… не знам. Не съм решила нищо.

— Според мен няма съмнение, че те си го искат.

Тя не отговори. И без това мислите й непрекъснато се въртяха около Шазмак, откакто проумя, че могат да отидат само там. Най-прекрасното място на света, колкото и неприветлива да беше тази красота.

Лиан се бе вторачил пронизващо в нея.

— Защо не ми се довериш? — попита натъртено. — Ако искаш доверие, не можеш да го отказваш.

„Да — рече си Каран, взряна в зачервеното му намръщено лице. — Би трябвало. Но защо ми е толкова трудно да ти се доверя? И у мен ли са вкоренени предразсъдъците срещу зейните? Или е заради този блясък в очите ти, щом заговориш за Огледалото? Няма да се задоволиш с недомлъвки, а ще задаваш нови и нови въпроси“.

— Ще ти кажа малкото, което мога да споделя — каза накрая Каран, — а в замяна ти ще си държиш устата затворена. Не искам да изтървеш нито дума в Шазмак за Огледалото, дори да те разпитват. Все едно нищо не знаеш.

Мислено отново се пренесе в Шазмак. Дали Раел нямаше да е там? Той много се отличаваше от останалите и беше най-близкият й приятел. Мил, търпелив, печален. И сега виждаше отчетливо всяка черта на лицето му както в деня, когато го изпратиха на изток — къдравата червена коса, тъжните зелени очи. И сега чуваше меланхоличните мелодии, които свиреше, уж за да я разведри.

Усети как се разтуптя сърцето й само от надеждата да го види. Вярваше му безрезервно. Можеше да сложи Огледалото в ръцете му и да знае, че е постъпила правилно. Изведнъж мъчителното двоумене остана зад гърба й. Точно така — щеше да върне огледалото на аакимите. На Раел.