Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Откъде ги взе?

— Седнах над един вир. Скорпионът в небето светеше толкова ярко, че видях сенки под леда. Строших го и те си кротуваха отдолу. Хванах ги с ръце.

Тя разпали огъня и почна да чисти рибата.

— Съжалявам, че се държах грубо с тебе. Безпокоях се, но сега знам къде сме. Отклонили сме се много далеч на запад. Трябва да вървим покрай хребета и да го прекосим по онази седловина, която видяхме днес.

— А ще имаме ли храна да стигнем до Банадор?

— Може би. Ако ни провърви с времето.

В утрото на шестия ден тръгнаха, щом се развидели. Пътеката излизаше от долината и следваше склоновете източно от нея. Ботушите им хрущяха по бурени и сухи треви, щръкнали от снега. Напредваха бавно два дни, после пътеката се заизвива нагоре.

През следващите три дни се катериха на юг. Околните върхове изглеждаха още по-високи и сякаш им внушаваха, че начинанието им става все по-трудно. Най-непреодолимите стръмнини бяха на юг и на запад и в техния завет северните каменисти склонове като че оставаха голи. Вече не бяха принудени да газят в мекия сняг и им олекна, но от разредения въздух всяка поредна крачка бе усилие, принуждаващо ги да вдишват с широко отворени усти. Дори опразнените наполовина раници бяха непосилна тежест.

Закъсваха и с водата — всичко наоколо беше замръзнало, а рядко намираха с какво да запалят огън. Натъпкваха сняг в манерките и ги носеха под дрехите си, за да го стопят. Жаждата ги изтезаваше непрекъснато, а също и студът, макар да се топлеха взаимно нощем. Имаше поне една утеха: Каран не сънуваше и уелмите не се мяркаха.

Лиан се влачеше тежко, налагаше се Каран да го изчаква начесто: изнервяше се, че има още много път. Храната им щеше да свърши много преди Банадор. Значи имаха една-единствена възможност, за която изобщо не й се мислеше…

На единадесетия ден Лиан се събуди омаломощен от неспокойно въртене цяла нощ. Болеше го главата и това мъчение само се влошаваше с всеки час. Два пъти повърна, дори в почивките се задъхваше като куче под жарко пустинно слънце.

Животинските пътеки се сливаха и разделяха неразличимо. Каран се затрудняваше и неведнъж стигаха до върха на каменист хълм само за да надникнат в непроходима плетеница от клисури. Връщаха се. На всяка крачка под ботушите им скърцаха и се пропукваха шистени плочи, блещукащи като сребро. Пътеките се изкачваха на зигзаг и не знаеха какво ще заварят на билото.

Лиан се тръшна на един плосък камък. По лицето му бяха избили червени петна.

— Толкова прежаднях… — изграчи той. — Още колко ще вървим?

Каран му подаде манерката си и безмълвно посочи нагоре.

— Това пък какво означава? — заяде се той.

Каран го опари с поглед. И тя не знаеше откъде да намери сили, но поне не хленчеше непрекъснато.

— Щом изкачим хребета, ще видим прохода. Какво те е прихванало?

Лиан не отговори и стана. Скоро се добраха до билото. Заснежените планини се простираха като стена от запад на изток.

— Погледни, ето там е проходът. — Каран посочи някъде по средата.

Той не забелязваше място, откъдето да прекосят застрашителната преграда.

Тя пак протегна ръка.

— Ето го, на юг и малко на изток. Направо ще ти извади очите. — Лиан се оплака, че не вижда никакъв проход. — Не се нервирай толкова — сопна се Каран. — Достатъчно е да вървиш след мен.

Събудиха се рано на следващия ден и хапнаха малко сушени плодове и понамирисващо сирене, докато чакаха слънцето да се издигне над хоризонта, после тръгнаха. От глад и главоболие Лиан се цупеше, а Каран не можеше да сдържи гнева и тревогата си.

Към края на следобеда най-после стъпиха на най-високата точка от прохода. Пред тях се ширна цяло море от побелели върхове и сякаш бездънни урви. Лиан се втрещи, пусна раницата си на земята и се стовари върху нея като труп. Каран и от десетина крачки чуваше свиренето в гърдите му.

— Това пък що за място е? — попита той отпаднало. — Мислех си, че оттук ще видим Банадор.

— Де да беше така… — кисело се засмя Каран. — Всички тези чукари пред очите ти са областта Чолаз. До Банадор има още цяла седмица път. Трябва да спрем за отдих. Виж, там има заслон!

Заслонът беше кръгла каменна къщурка с тесен вход. Някога бе имало врата, но изгнилите й парчета лежаха пред входа. Вътре поне не им додяваше вятърът, но на Каран й беше неприятно затвореното пространство и седнаха отвън до стената да се нахранят. Само няколко проскубани храстчета наоколо можеха да им послужат за гориво.

Лиан беше толкова нещастен, че тя се уви в наметалото си и тръгна надолу по пътеката. Отдалечи се колкото да не вижда огъня, седна на един студен камък и се загледа в мъгливата нощ. Само лъчите на най-ярките звезди стигаха до земята. Каран си мислеше, че е загубила ясната си мисъл, откакто Лиан увеличи проблемите в живота й. Какво да направи? Дори оттук чуваше несекващата му кашлица.