Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Каран се облегна и затвори очи прехласната. Какъв прекрасен, богат, сгряващ глас… Готова беше да го слуша цяла нощ. Лиан се обърна усмихнат към нея, видя затворените й очи и млъкна.

— Не спирай — помоли тя. — Разкажи ми историята на зейните.

— Историята на зейните! — прихна той. — И цял месец няма да ми стигне. А ти трябва да се наспиш. Ще нахвърлям най-важното набързо. В отдавна отминали столетия сме живели в имперските земи на Зайл. Тогава не е бил само западащ град насред пустош. Цял Мелдорин е принадлежал на Зайл! Зейните били малоброен народ — проницателни книжници с взор, обърнат навътре. Такива сме си и сега. Обща наша слабост, от която не съм свободен и аз.

— Значи взор, обърнат навътре, а? Ти? Защо ли мисля, че по-скоро си приличал на разгонен пръч? Кое ли момиче в Чантед е устоявало на този твой глас?…

Каран се засмя, но Лиан се почувства неловко.

— Ако се вярва на някои сказания, мнозина от учените мъже не са били чужди на похотта. — Сети се за Тандайи, която бе останала в Чантед. Какво ли правеше сега? Вероятно залягаше над преданията в библиотеката. Колкото и дълго да беше приятелството им, лицето й вече избледняваше в паметта му. — Исках да кажа, че просто сме били недалновидни в борбите за власт. Както и да е… Тъкмо зейните основали Голямата библиотека в Зайл, съхранила се и до днес, въпреки че империята е забравена. Прадедите ми се увлекли по жаждата си за знания и Рулке ги покварил през войната в епохата на Прочистването. Платили прескъпо за съюза с него — след затварянето на Рулке в Нощната пустош малцината зейни, оцелели от клането, били прокудени. Скитали сме се много години и навсякъде ни мразели и охулвали. Още ни парят спомените от онези времена.

— Каква е била уговорката ви с Рулке? — сънено попита Каран.

— За жалост не мога да ти обясня. Знам само, че кароните влезли в сблъсък с аакимите, които създали своя защита, опустошаваща съзнанието. Кароните не успели сами да измислят как да се опазят. Открили обаче, че зейните единствени в Сантенар имат вродена устойчивост. И помогнали на моите предшественици да разгърнат тази своя дарба. Зейните не се интересували от нея, но неудържимо ги привличали знанията, които притежавали само кароните. Отначало дарбата била Дарът на Рулке, а по-късно — Проклятието на Рулке. Тя е клеймото, отличаващо ни като зейни. Всички дарове на кароните водели до съсипия. Вече няма значение — с всяко столетие дарбата чезнела, сега малцина дори подозират, че я имат.

— А как зейните разпознават надарените? — Каран впи в него съвсем буден поглед. — Ти имаш ли дарбата?

— Едва ли. — Лиан се подсмихна. — Имаме си начин да проверим и надарените не напускат нашите земи, защото рискът за тях е прекалено голям дори и днес… Накрая сме стигнали до Джеперанд, безводни земи с отровни твари, където нямало други хора. Там сме намерили убежище от скиталчеството. Само с ум и неуморен труд сме съградили дома си. Отказали сме се от прекомерните амбиции.

— Тогава ти как се озова толкова далеч от дома си?

— Децата, които проявяват други дарби, отиват да учат в чужди страни, защото ние почитаме знанията и изкуството. Така попаднах в Школата. Мендарк ме избра и стана мой покровител. Това обаче ми навлече неприятности в Чантед.

Очите й се присвиха.

— Наистина не разбирам защо си прекарал толкова години в Школата.

— И аз често се питам. Може би се плашех от мисълта да напусна. От малък живеех там.

— Никога ли не си пътувал извън Чантед?

— Няколко пъти. Бродех в планините, но до Туркад не стигнах. Отидох на север и на запад. Два пъти бях в Голямата библиотека. За човек, изучаващ Преданията, Зайл е като магнит. Но у дома тъй и не се върнах, издръжката ми не беше чак толкова голяма.

— И сега… какво ще правиш?

Зелените очи на Каран се взираха в неговите и научиха отговора, преди той да отвори уста.

— Ще вървя с тебе, ако ме изтърпиш. И ще науча за Огледалото всичко, което успея да изкопча. Накрая ще допълня сказанията с Предание за Огледалото. Е, няма да е Великото предание, за което си мечтаех, но ще си струва да го чуе човек. Приемаш ли ме за спътник?

— Избираш труден път — предупреди го тя, — и ако можеш да предвидиш какво те чака, нямаше да си толкова самонадеян. Освен това ще се убедиш, че и аз съм спътница, която е трудно да изтърпиш.

Негов ред беше да се подсмихне.

— Разбрах го още щом те зърнах.

Надигна се и видя, че водата в котлето е почти извряла. Излезе да донесе още дърва.