Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Когато се върна и сложи котлето, натъпкано с лед и сняг в единия край на огъня, му направи впечатление колко бледа и посърнала изглежда Каран. Седеше, обвила коленете си с ръце. Очите й го поглеждаха, но личеше, че в мислите си е далеч оттук. Чудеше се на волята й. Какво сказание щеше да напише!

Огледа пакетите с храна — сравнително запазен зарзават, загнил лук, парче месо в промазан плат и подправки в овлажнели хартиени кесийки. Извади тенджерката и накълца лука в нея. Подсвиркваше си, докато домакинстваше привично. Изсипа една кесийка с подправки, сложи малко мас и запържи всичко с месото. Пак излезе, събра лед в пешовете на куртката си, изсипа го в тенджерката и я сложи на огъня. Накрая добави зарзавата и шепа булгур.

И котлето закъкри.

— Готово е! — подвикна след малко Лиан.

Тишина. Обърна се — Каран си седеше в същата поза, но спеше дълбоко.

Подът между огъня и едната стена беше по-равен. Той направи постеля от двата спални чувала. Побутна Каран по рамото, но тя не мърдаше. Вдигна я на ръце, колкото и да го мъчеха ребрата, и я настани удобно — подпря счупената й ръка на раницата. Нагласи сгънатото наметало под главата й, свали ботушите и ги остави до огъня да съхнат. За пръв път, откакто я бе срещнал, виждаше лицето й толкова спокойно.

Навън снегът натрупваше. Лиан си наля още една чаша чай и отиде до входа. Вятърът се бе обърнал на югозапад и навяваше преспа пред входа, затова той се покатери на близките камъни. Пак виждаше само снежинки, появяващи се от мрака над главата му.

Потръпна и се уви в наметалото. Умираше за сън, но трябваше да донесе още дърва. Заради снежните навеи не виждаше къде стъпва; ожули си глезена в ръбатите парчета изстивала лава.

Сложи върху жаравата един клон с полепнали по него сухи листа и те изпращяха силно.

Внезапния шум май тласна нанякъде виденията на Каран, защото тя извика приглушено:

— Не! — Размаха ръце да отпъди нещо. — Не мога. Няма…

Едната половина на лицето й се разкриви като стисната във великански пръсти, очите й се изцъклиха.

— Каран — повика я той. — Аз съм — Лиан. Успокой се.

Очите й шареха, сякаш търсеха някого в тълпа. Тя млъкна и се скова. Лицето й стана тебеширенобяло. Лиан я прихвана нерешително, тя изведнъж се отпусна и насмалко да си блъсне главата в камъните. От допира в съзнанието му се мярна образ — женско лице в профил, видяно през огледало. Намести сгънатото наметало под главата на Каран и я зави. Тя дишаше тежко, но скоро потъна в сън.

Не беше обикновен кошмар. Защо ли подозираше, че тя преживяваше отново някакъв ужас от миналото? Или пък нещо се опитваше да стигне до нея в сънищата й. И коя ли беше тази жена? Необикновено лице. Напомняше му за един релеф на стена в Голямата библиотека. Това ли беше Огледалото ?…

От мига, когато Уистан бе споменал, че Огледалото съдържало памет за древни епохи, Лиан изгаряше от нетърпение да го види. И сега желанието се разгоря. Не се стремеше да го притежава, дори да го пипне. Не можеше обаче да сдържи копнежа си да види истината от Преданията. Нима това не надхвърляше и най-безумните мечти на всеки летописец? Кой ли бе държал този предмет през вековете? Безброй възможности…

А Каран тънеше в безпаметния сън на изцедената докрай жизненост. Дори Лиан да надникнеше в раницата й, тя никога нямаше да узнае. Наведе се над нея. Тя поотвори очи, усмихна му се унесено и се сви под завивката.

Не… Напълни котлето с водя за още чай и извади дневника си — не го бе докосвал още отпреди Тулин. Пропъди насила мислите за Огледалото и се съсредоточи в описанието на всяка подробност.

Нощта се изнизваше мудно. И когато вече си мислеше, че утрото никога няма да настъпи, по небето навън плъзна бледа светлина. Той стана, отиде до входа — и долови присъствие зад себе си, леко като перце. Каран лежеше на една страна, придърпала спалния си чувал под брадичката си. Очите й бяха отворени, гледаше го безметежно.

Той не знаеше какво да каже.

— Искаш ли чай?

— Да. — Тя се подпря на лакът, погледът й не се откъсваше от него. — Толкова бях уморена… Сложил си ме да спя. Благодаря ти.

— Сготвих и вечеря — промърмори Лиан. — Обаче отдавна изстива.

— Стопли я. Вече свикнах да ям такива неща, че изобщо няма да се оплаквам.

Той си спомни противното вариво първата вечер и дори не помисли да възрази.

Когато слънцето се показа, вече бяха готови да тръгнат. Лиан изпълзя по снега, надникна навън и застина.