Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Ето ги — изсъска на Каран, която чакаше да му подаде раниците. — Идлис и онзи… тантурестият.

— Какво правят?

Тя бързо се покатери при него.

— Ето ги! Стоят до дървото, дето го разцепи мълнията.

— Не — до другото което отсече. По-добра следа от тази — здраве му кажи. — Гласът й обаче не звучеше сърдито. — Сниши се. Може и да не се досетят, че тук има пещера.

Лиан си каза, че не могат да разчитат на това, щом са ги проследили чак дотук.

— Изобщо не разбирам как са ни намерили в този сняг.

— А как ме намираха досега? Случваше се да не ги виждам по цяла седмица — и изведнъж ме догонваха. Снощи сънувах за пръв път от няколко дни… и те пак ни настигнаха. Започвам да си мисля, че някак проникват в сънищата ми.

За техен късмет вятърът избутваше дима навътре в пещерата. Това обаче нямаше да ги спаси от старателно претърсване. За всеки случай Каран хвърли няколко шепи сняг върху въглените и го утъпка.

Сгушиха се възможно най-далеч от отвора и не посмяха да шавнат цял ден. Без огъня беше много неприятно. Лиан се напъха в спалния си чувал да дремне, докато Каран будуваше, но като знаеше колко наблизо са преследвачите, не можа да мигне. Накрая се отказа и седна при Каран. А уелмите ту се показваха, ту се скриваха, оглеждаха всяко кътче от околността. Доста след пладне необяснимо защо затичаха косо по склона, като че бяха забелязали нещо.

— Странно — прошепна Лиан. — Махат се.

— Защо ли?

— Май подгониха някой друг.

Не научиха нищо повече. В късния следобед зърнаха уелмите — петънце върху снега далеч на запад; после те се изгубиха от поглед.

Щом притъмня, Каран и Лиан се измъкнаха на студа. От юг още духаше мразовит вятър, снежинките кръжаха около тях. Отначало се зарадваха на лошата видимост, но скоро затънаха в кошмар наяве — газеха в преспи, мъчеха се да преодолеят назъбени ридове и внезапно пропадаха до гърдите в омекнал мокър сняг. Само за половин час подгизнаха и премръзнаха. А снегът валеше неспирно и към полунощ стана немислимо да продължат. Намериха съмнителен подслон край една скала.

Това не беше мимолетна есенна буря. Вятърът напираше, придаваше на леда стоманена якост. Вятърът на дълга сурова зима. А двамата се бяха залутали в планината.

Лиан страдаше от студа много по-тежко от Каран. Опасяваше се че ще загинат още тази нощ. Топлината на телата им не стигаше да изсуши дрехите. Налагаше се неуморно да разтриват пръстите на ръцете и краката си. По едно време не издържаха, направиха си подобие на пашкул от спалните чували и наметалата и се притиснаха един в друг като любовници. Все пак оцеляха и дочакаха утрото.

— Това няма да се повтори — изръмжа Каран, докато разчупваше леда по пашкула. — По-скоро ще се изправя срещу уелмите. Ако трябва, аз ще ги подгоня, както те мен.

Закръглените й бузи бяха толкова хлътнали, че личаха подскачащите мускулчета по челюстите. Кръвясалите й зелени очи се присвиваха в цепки; Лиан за пръв път виждаше в тях да бушува подобна ярост. Внезапно се уплаши и от нея, и за нея. Не проумяваше тези неочаквани страни от характера й.

През нощта бяха изкачили висок хребет и сега пред тях се откриваше дълга права широка долина, проснала се на няколко левги. През гъстите гори криволичеше замръзнала рекичка. Нямаше помен нито от човешки селища, нито от друг живот. И навсякъде наоколо стърчаха високи планини. Двамата се заспускаха към долината, за да се скрият от вятъра.

Петата нощ след развалините. Седяха един до друг в плитка пещера под ниско хълмче. Повече не бяха видели уелмите. През целия ден и вечерта се влачеха в дълбокия сняг между дърветата, за да стигнат до южния край на долината. От юг се събираха още облаци.

— Сигурна ли си, че знаеш накъде сме тръгнали? — за стотен път попита Лиан. — Изядохме почти половината храна.

Каран го изгледа. И на нея й беше ясно, че няма да се доберат до Банадор.

— И защо ни трябваше да идваме тук? — сприхаво продължи той.

— Избрах да тръгнем насам — ледено отвърна тя, — защото нямаше друг път. Не съм те молила да идваш. Мъкна те с мен, защото те съжалих.

Стана и се отдалечи в нощта. Лиан седеше, мръзнеше и се мръщеше. Приятелството им от последните дни се бе изпарило.

След два часа Каран се върна безшумно от друга посока. Завари Лиан задрямал, от огъня бе останала само малко жарава.

— Събуди се — подкани го тя весело и го погъделичка по бузата с нещо меко и мокро.

Той се опомни бавно и видя опашката на малка тлъста риба. Още четири бяха окачени на връв.