Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Можел си да откажеш.

— Що за живот като летописец щях да си уредя без неговите препоръки?… — Поколеба се и добави с въздишка: — Нали съм зейн.

— Знам. Да не мислиш, че ме интересува? Но защо си се застоял толкова дълго в Школата?

— Самият аз се виждам по-скоро като летописец и чак на второ място — разказвач. За мен няма нищо по-важно от Преданията, а Школата е най-доброто място да ги изучавам.

— Точно тебе ли им е щукнало да пратят?…

Той не се обиди.

— Уистан си бе втълпил, че плета интриги срещу него и се стремя да го изместя от поста наставник на Школата.

— А ти искаш ли да си наставник?

— Ако исках, вече щях да съм. — Чак сега Каран долови що за железен инат се крие под мекушавата му благост, но след миг гневът му угасна и той пак й се усмихваше. — Но не както си го представя той. Не обичам хитрините. Нямах желание да бъда наставник, но доста прекалих с осмиването на Уистан в кръчмите. Правех го с удоволствие, защото той е коварен дребнав вкиснат дребосък, който мрази всички, а дори и себе си. И всекиго мери със своя аршин. Хората се събираха на тълпи, за да се посмеят, и той се уплаши за поста си.

— Имало е защо — вметна Каран.

— Знаеш ли, в Тулин още малко оставаше да се откажа да те търся, но ти ме намери със съзнанието си. И оттогава някак си те опознах. Стори ми се толкова отчаяна… Не можех да те изоставя.

Ето ти още една изненада… Настроил се бе така към нея след краткия досег на умовете им? Какво ли би помислил, ако го бе зарязала на тясната пътека над пропастта?

— Все си мисля, че и преди съм те виждал… — Той се наведе да погледне лицето й отблизо. — Червенокосата жена сред слушателите, когато за пръв път разказах Преданието за Възбраната! Но в онази порутена крепост ти ми каза, че не сме се срещали.

Каран се засрами.

— Ами ти беше много досаден. Пък и наистина не се запознахме тогава. Ти изобщо не подозираше коя съм.

— Но и тогава ме достигна със съзнанието си! Случи ми се за пръв път. И тогава… зададе въпроса, който преобърна живота ми.

— Това пък как го измисли?!

— „Кой я е убил?“ Попита ме за сакатото момиче, нали? Това е другата причина да ме изритат от Школата. Уистан се страхуваше от онова, което може би щях да науча.

— А ти откри ли нещо?

— Предчувствах, че има огромна тайна, може би цяло Велико предание. Не можеш да си представиш как копнея да съм летописецът, съставил ново Велико предание. — Погледът му се замъгли. — Но не успях да разкрия нищо. А ако узная цялата истина и се окаже, че съм сбъркал в сказанието? Опозореният летописец не може да изчисти петното от доброто си име. Дори да има ново Велико предание, друг ще получи почестите. Да не забравяме и за истинската опасност — каквато и тайна да са потулили след гибелта на Шутдар, дори и днес има хора, готови да убиват заради нея. Така затънах, че не знам какво ще правя.

— Има изход — увери го Каран и пак сложи ръка на рамото му.

— Я да чуя — промърмори Лиан без особено любопитство.

— Разкрий истината, сам състави сказанието и го разгласи надлъж и нашир. Независимо от тайните, които ще научиш, важно е да ги чуят още стотици хора. И тогава за теб няма да има никаква опасност.

— Но аз дори не съм измислил откъде да подхвана тази работа — начумерено изсумтя той.

— Е, тогава недей да се тормозиш, докато не те споходи просветлението. Убедена съм, че и от нашите неволи можеш да скалъпиш историйка.

— Да, поблъсках си главата над това. Откровено казано, още нещо ме привлича към теб — Огледалото! В тези времена малцина знаят повече от мен за Преданията, ако ще и да ме сметнеш за самохвалко…

— Самохвалко си — лукаво подхвърли Каран. — Но какво ли да очаквам от разказвач? Хайде продължавай.

— В преданията обаче няма нищо за Огледалото — нито с това название, нито с други. Защо е така, щом предметът е толкова древен? Защо не е отбелязан от летописците? Трябва да знам. Това ме измъчва.

— Може би летописците, съставили Преданията, са имали сериозни подбуди да не го споменават.

— Не е изключено, само че са описани подробно други любопитни, забележителни и крайно опасни неща.

Каран реши да смени тягостната за нея тема.

— Ти как попадна в Чантед? Известно ми е, че зейните отдавна не живеят в Мелдорин.

— Вярно, макар че винаги ни тегли насам. Повечето сме в Джеперанд, бедна земя далеч на изток. Едва ли я познаваш.

— О, познавам я — тихо отвърна Каран.

Той продължи, сякаш не я чу:

— Разположена е на север от Уан Баре — Планините на гарвана, и западно от страната Крандор. И до ден-днешен не възприемаме Джеперанд като свой дом, нищо че живеем там от почти хилядолетие. Безплодно място, обрасло с трънаци, а откъм Сухото море неспирно духат солени ветрове. Но ние вече нямаме друг дом.