Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Не, не беше справедлива. Мейгрейт толкова настървено искаше да открие коя е, че целият й живот се въртеше около това. Силата на чувствата, с които влизаше в досег, сближаваше Каран със спътничката й повече, отколкото онази вечер, когато пиха. Благата й душа не остана равнодушна. Искаше да помогне на Мейгрейт, да я защити. И почти забрави собствените си тревоги.

Другата жена я достигна по връзката. „Аха! Така е добре. За пръв път съм в толкова ясна връзка“.

— Какво трябва да правя аз? — попита Каран на глас.

Не й допадаше да чува мислите на Мейгрейт в ума си, най-личното кътче от всички.

— Просто поддържай връзката. Каквото ще да става, не я прекъсвай, докато съм вътре, иначе едва ли ще успея да изляза. Но ако не ми провърви, може би ще се наложи да почерпя малко от силите ти. Няма да ти навредя, обаче е вероятно да се почувстваш… отмаляла. Готова ли си?

— Да.

Не че Каран беше готова, но искаше всичко да свършва по-скоро.

„Поддържай връзката“ — повтори Мейгрейт и направо изчезна. Под краката й шумоляха листа, но звуците се отдалечавала и след броени мигове настъпи тишина. Каран вдигна глава към мъглявината-скорпион и потръпна.

И тогава усети разкъсващо дърпане в съзнанието си, сякаш някой изтръгна връзката с корените. Поне минута беше сляпа и глуха, загубила власт над сетивата си. Струваше й се, че е приклещена някъде. За малко да се поддаде на паниката, после си възвърна слуха, изпукаха листа и Мейгрейт застана над нея.

— Какво беше това? — попита тя намусено.

— Нямам представа — отвърна Каран, стиснала главата си. Зрението й се проясняваше. — Връзката се разкъса ей така. Дори ослепях за миг.

— Но какво ти е сега ?

— Винаги ми призлява, след като използвам дарбата си. Ще се оправя скоро, този път не е особено зле.

— И с мен се случва, когато прибягна до Тайното изкуство — троснато си призна Мейгрейт. — Но не и след такава дреболия!

Щом Каран се поопомни, опитаха отново. Този път връзката трепкаше неустойчиво и засили неприятното туптене в главата на Каран.

— Съжалявам… Правя каквото мога. Казах ти, че на дарбата ми не бива да се разчита. Не се подчинява насила.

— Сега трябва да се подчини — отсече водачката. — Задръж я!

Скри се от поглед като угасена свещ, но Каран вече разбираше, че това е илюзия. Измина минута и връзката беше буквално разпарчетосана, само че откъм Мейгрейт. Тя скоро се върна.

Изглеждаше стресната.

— Игър сигурно е наложил някаква защита, която пречи, ако се раздалечим. Няма как, ще дойдеш с мен. Не виждам начин да се вмъкна без помощта на връзката.

— Не — извика Каран — Не, не, не!

Струваше й се, че изпепеляващата болка напира да разсече полукълбата на мозъка й. От това се боеше, откакто преди месец зърна Мейгрейт да язди по стръмната пътека към дома й. Прилошаването стана толкова силно, че я повали на колене.

— Да не мислиш, че искам да те мъкна натам в това състояние? — изсумтя Мейгрейт. — Но нямам избор. — Даде й някакво пакетче от оризова хартия. — Глътни това. Ще ти олекне. Не го разкъсвай.

Каран сложи хартийката в устата си и тя веднага залепна за небцето й. Щом се опита да я помести с език, пакетчето се разкъса и пръсна в устата й гадно горчив вкус Разтреса се от напън за повръщане. Мейгрейт поднесе към устните й манерка с вода, но нищо не можеше да отмие горчилката.

— Няма да се измъкнем — смънка Каран, макар да знаеше, че няма смисъл да спори.

Усещаше, че ще ги сполети страшна беда, но с нищо не можеше да я отклони.

Каран се свлече, опряла гръб до външната стена на Физ Горго. Струваше й се, че е съвсем сама, макар Мейгрейт да стоеше на няколко крачки от нея. А и беше твърде уплашена. Отекващите стъпки на часовите горе сякаш повтаряха ударите на сърцето й. Навсякъде имаше стража. Меланхоличните звуци на нощта само засилваха отчаянието й.

„Защо й позволих да ме натика насила в това безумие? Защо дойдох?“

В ребрата й се заби лакът и Каран подскочи. Странните очи на Мейгрейт проблясваха в мъждивата светлина. Тя впи пръсти до болка в ръката на Каран. Гласът й бе по-мразовит и от нощния студ.

— Проклета да си — пак предаваш чувствата си на цялата крепост. — И замърмори на себе си: — В нищо не можеш да се довериш на човек с усет. Защо ли я доведох?

Гневът й опари Каран, а обидата я потисна, макар да разбираше правотата на Мейгрейт — пак го бе направила: разпръскваше във всички посоки тягостните си страхове и увеличаваше опасността. Вдиша дълбоко, потрепери, докосна древната влажна, но някак вдъхваща увереност стена и погледна нагоре.