Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Каран се пулеше онемяла насреща й.

— Фейчанд! — кресна в очите й Мейгрейт и я стисна за страните. — Фейчанд! Наби ли си го в главата? Няма никаква Фейеламор!

По-младата жена закима. Мейгрейт се отдръпна конвулсивно и затътри крака към гората. Вървя между дърветата около час и на всяка крачка й призляваше. Погнусата от себе си, че е издала тайната на Фейеламор, я тормозеше много по-лошо от махмурлука. Налетя на едно раздвоено дърво, провеси се през чатала и повърна. Вкопчи се в дървото, сякаш бе намерила майка си, която някога не бе познавала; грапавата кора притискаше гърдите й и тя сякаш се напъваше нескончаемо. Но нямаше как да изхвърли от себе си заседналата буца ужас. Бе издала Фейеламор, и то на човек с усет, и това тепърва щеше да навлича големи беди.

След тази случка Мейгрейт се държеше още по-отчуждено. Повече не споменаха Фейеламор и плахите опити на Каран за сближаване срещаха такъв отпор, че и тя скоро се затвори в себе си. Яздеха през ширнали се равнини с щръкнали на туфи трева и Каран имаше предостатъчно време да се чуди неспокойно как се бе развързал езикът на Мейгрейт и какво означаваше това за нея. Щом беше чак такава тайна, че Фейеламор още е жива, значи сега и тя беше изложена на нова опасност, след като я научи. Виждаше само две възможности: да се примоли на Мейгрейт да не казва на Фейеламор или да се постарае целия свят да узнае. Никоя от двете не й харесваше.

В други моменти от проточилото се пътешествие разсъждаваше мрачно за несгодите на Готрайм или се унасяше в мечти за празника на Чантед. И всеки ден се питаше що за реликва търси Мейгрейт толкова далеч. Какво ли можеше да представлява? Под тъмния лик на луната, надвиснала зловещо над нея, си казваше, че сигурно е по-добре да не научава.

Стигнаха до огромната река Хиндирин, твърде широка и буйна, за да я преплуват. Но надолу по течението над нея се издигаше каменен мост, почти равен по дължина на онзи край Сит. Нататък по пътя им имаше и други реки, но мостовете се поддържаха усърдно и двете напредваха бързо. После минаха през още равнини и гори по стар път, който тук-там дори не личеше.

Към края на третата седмица, след нощи под тежкото сияние на мъглявината-скорпион в пустото небе, лошите предчувствия на Каран крепнеха непрекъснато. Три пъти смениха конете и изминаха над сто и петдесет левги. Вече яздеха между високи дървета, зад които започваха непроходими блата и мочурливите гори на Орист — чак до стените на Физ Горго и отвъд тях.

В някакво безименно градче оставиха конете и Мейгрейт нае човек да ги преведе през заблатената гора. Мъжът беше опърпан, беззъб и вечно ухилен, контрабандист и изпечен мошеник, чийто поглед не се откъсваше от Каран, където и да отидеше тя. Той обаче познаваше всяка локвичка и тресавище, вечер хапваха прясно уловена риба — приятно разнообразие след безвкусните гозби на Мейгрейт. А и присъствието му малко облекчаваше тягостните отношения между двете.

За Каран през всички тези дни имаше само един хубав момент. Добраха се до езерото Нийд, студено и бистро, дълго цяла левга. Спряха за нощувка на северния бряг сред полупотопените руини на древен град. След около седмица, прекарана в блатата, Каран се наслаждаваше на чистата вода, но я прободе силна болка в дясната пета.

Отскочи назад и нещо черно падна в езерото. Тя стигна с подскоци до брега и седна на една мраморна плоча да огледа раната.

Водачът, който им се представи като Уолф, се примъкна до нея.

— Нещо те ухапа ли?

Хвана малкото й стъпало с ръка, грапава като корен на воден храст.

— Тук боли ли? — мушна петата с мазолестия си показалец.

В петата си виждаше триъгълна дупка, от която прокапваше кръв, а ръбовете посиняваха.

— Нищо не усещам.

— Ще усетиш.

Уолф не пускаше крака й и Каран го дръпна. Мейгрейт дойде да провери какво е станало.

— Пирамидна раковина — обясни водачът. — Днес не може да стъпва на този крак.

— Нехайство — подразни се Мейгрейт. — Ами утре?

— Дотогава трябва да й олекне, ако не се възпали.

Уолф пак седна до огъня.

— Не можем да прахосаме цял ден — заяви Мейгрейт. — Защо не ми покажеш пътя до Физ Горго? Дотам има само два дни ходене, нали?

— По-малко.

— Още по-добре! Днес ще вървим, докъдето можем, и ще се върнем по тъмно. Каран, стой тук и се погрижи за крака си. Очаквай ни към полунощ.

Цял ден остана сама — неочакван разкош. Скоро ходилото смъдеше така, че не смееше да стъпи, но не я мъчеше, ако му дадеше почивка. Седеше на слънце сред развалините, гледаше как птиците кръжат и се гмуркат във водата, зяпаше рибките в прозрачните вирчета между парчета мрамор и натрошени колони. Навремето Нийд сигурно е бил прекрасен град.